Алек Попов - Черната кутия

Остър, сух кикот, като че ли някой търка прозорец с вестници.

- Джордж, никога няма да забравя какво направи за мен!

- Не мога да гледам талантлив човек да пропадне.

Сякаш някакъв шиш минава през гръбнака ми и парализира не само езика ми, но и цялото тяло, чак до последната става на малкия пръст на крака ми... Блещя се безпомощно и не вярвам на очите си.

- Можем ли да му помогнем?

В скута ми каца зеленикава хартийка.

- Много му даваш!

- Хайде, Джордж! Какво са десет долара? - свива рамене единият.

- Бутилка водка, например. Това не е начинът да помогнеш на някого. Знаеш ли какво е казал самият Андрю Карнеги, изхождайки от горчивината на опита си? - леко извръща глава другият, брадичката му потреперва от вълнение. - От всеки 1000 долара, дадени за благотворителност, 950 от тях по-добре да бъдат хвърлени в морето. Всеки пиян нехранимайко или безделник, който се издържа от милостиня, е източник на морална инфекция за обществото. Не е полезно трудолюбивият човек да се учи, че има и по-лесен път да задоволи потребностите си. Колкото по-малко емоции, толкова по-добре! Никой индивид или раса не са прокопсали от помощи. Онези, които са достойни за подкрепа, рядко молят за нея. Най-достойните - никога!

Дали не си въобразявам? От главите им струи бледозеленикаво сияние като ореол. Не мога да откъсна поглед от лицата им.

- Забележителни думи! Какво предлагаш?

- Да му дадем възможност.

- Имаш предвид... да му кажем нещо?

- Защо не? И друг път сме го правили.

- Мислиш ли, че някой е успял да спечели от това?

- Никога няма да узнаем. А и не е толкова важно.

- Хъм... На всичкото отгоре май е дрогиран. Може би по-добре да викнем направо линейка?

- Ти да не си Батман! - пред очите ми изплува широко лице с клюмнал нос и тънки, сбръчкани устни. - Слушай, пич. Аз съм Джордж Сорос. А това е моят най-доверен анализатор, мистър Ексман. Ще ти кажем нещо, което теоретично може да промени живота ти. Стига да го запомниш, в което силно се съмнявам, и да знаеш как да го използваш, в което се съмнявам още повече...

- За колко?

- Хъм... да кажем 1000 процента?

Ексман се замисля. Светлината около главата му се усилва, после рязко помръква. Долавям отчетлив източноевропейски акцент.

- Кучетата ще летят с 20 процента по-ниско в края на август.

Кратка пауза.

- Охоо! Виж ти! Забележителна прогноза, мистър Ексман.

Стъпките се отдалечават. В края на улицата фигурите им се разтопяват, сякаш са минали през невидима врата. Постепенно излизам от вцепенението си. И първото, което забелязвам, е, че обувките ми са изчезнали.

Нед беше оставил купчина дрехи. Искаше да ги разкара по различни съображения от гардероба си. Повечето бяха съвсем нови, но за съжаление ми бяха малки. Впиваха се в тялото ми като костюм за колоездене. Според брат ми това сега било модерно. Все пак заделих два потника Армани и някакво яке на Кенет Коул. Ако му резнех ръкавите, можех да го нося в горещите вечери. Останалото натъпках в черен чувал. Брат ми беше заръчал да ги отнеса в Армията на спасението, но аз го оставих просто пред къщи.

Срещата ми с Фиона беше чак в осем. Изкъпах се, хапнах пилешка супа от тенджерата и се нагласих с новите придобивки. Проверих на картата къде се намира въпросният бар. Спуснах се с метрото до Хаустън Стрийт. Полутах се, докато осъзная, че Варик Стрийт и Седмо Авеню на практика са една и съща улица. Артърс се намираше в една от преките, недалеч от Шеридън Скуеър.

Лъскавата табелка на входа информира:

Тук свири Ал Бъди в продължение на 22 години.

Беше тясно, дълго заведение с червеникави стени, гъсто осеяни със стари снимки. Коледната украса продължаваше да виси унило над бара като някаква брадата плесен. Подозрително много хора с вид на туристи. Бандата беше свряна в дъното върху малък подиум. Звучеше сносно, макар и малко шумно. В ъгъла на сцената дремеше престарял негър с тромпет. Инструментът висеше между кльощавите му колене като уморен пенис.

- Джими Паркър, йее! - изцепи се фронтменът.

Черният надигна тромпета и предизвика серия от печални звуци.

Фиона още не беше дошла. Настаних се на бара, взех си бърбън и отново извих поглед към групата. От време на време старият музикант протяга дългата си костелива ръка, за да достигне ключа на стената. Над сцената светва зеленикава крушка. Това очевидно е знак, че е настъпил важен музикален момент. Според мен го правеше доста безразборно, но публиката ликуваше...