Алек Попов - Черната кутия

Исках да видя къде ще седне, за да се присламча по-близичко. Но тя не седна никъде...

- Къде е Зукеро?

- Моля? - не вдянах веднага.

- Кучето ти, къде е?

- Ааа... - усмихнах се пресилено, докато трескаво се чудех какво да измисля. - На пансион. Брат ми замина в командировка и го оставихме за няколко дни. Аз също съм доста зает напоследък...

Машинката закъркори, каничката беше пълна. Налях й в една голяма чаша. Тя я взе механично, без да отпива. Струваше ми се глупаво да стърчим така и се настаних в единия край на дивана.

- Ела - казах, потупвайки по възглавницата до мен.

- Ти нямаш куче — поклати глава Фиона.

- Какво!? - премигнах глупаво; не можех да повярвам, че продължава да мисли за това.

- Тук не живее куче! Никога не е живяло!

- Естествено, че...

- Не лъжи! - прекъсна ме тя. - Не виждам панер, нито тарелка, а по мебелите ви няма и драскотина!

Изобщо не очаквах такъв обрат. Какво пък, рекох си, чудо голямо, ще й кажа. Много по-унизително ми се струваше да се оплитам в нови лъжи. Тя посрещна малко разбърканите ми обяснения с хладно кимане и заключи:

- Значи всъщност си разводач на кучета?

Не ми хареса тонът й.

- Виж, това е само временно... Докато си намеря нещо по-свястно.

Тя остави чашата на ръба на плота.

- Извинявай! - скочих подире й. - Трябваше да ти кажа веднага...

Фиона ме изгледа стъписано, сякаш ме виждаше за пръв път.

- Сбогом, Енгъс.

Вратата хлопна след нея, стъпките й проскърцаха надолу по стълбището.

- Тъпа снобка! - изкрещях в безсилието си.

Летя за България през Лондон. Мотая се из Хийтроу, самотна частица от новия световен ред с чанта на колелца и лаптопа през рамо. Усещането, че летя в телескопична тръба със стесняващ се край, винаги ме връхлита на път за отечеството вероятно поради факта, че самолетите стават все по-малки, а хората все по-свити и затворени в себе си...

Телефонът ми произвежда приглушен акорд. Получил съм есемес. Една-единствена дума: done! От Хъл. Куката е пусната. Сега не ни остава друго, освен да чакаме. Предишната ми увереност обаче леко е помръкнала, а сумата от 50 000 долара вече не ми се струва чак толкова незначителна. Ами ако е било само сън? Или халюцинация? Мъча се да си спомня дали все пак не бях погълнал хапчето...

В залата пред Gate 43 петдесетина души кротко изчакват ръкавът да се отвори и да изтекат по реда си в сапунерката, която ще ги приземи на родна земя. За последен път се връщах през зимата на 95-а, миналия век. Спомням си трима пичове, гушнали еднолитров Джак Даниълс, в процес на трансформация от гурбетчии в УБЗГ. Не мога да преценя какво се е променило оттогава. Като че ли сега в чакалнята има повече хора с вид на чуждестранни експерти. Стичат се от всички страни, подушили плахото икономическо размразяване.

Аз съм един от тях.

Нямаш ли чувството, че разменяме местата си, беше казал Анго, преди да се разделим. Аз оставам тук, ти отиваш там... Естествено, че не! Що за глупава идея. Първо, не отивам, за да остана (пази боже!) като него, а просто минавам, и то за кратко. Аз съм професионалист. Отивам, където ме пратят. Включително в България. Или на Марс. Това не значи нищо. Второ, разликата между нас не се изчерпва само с географията. Би следвало да го е проумял!

В самолета раздават български вестници. Определено няма по-ефикасен лек срещу носталгията. Когато те обземе онази напоителна тъга с дъх на тор, започнеш да сънуваш високи, сини планини, цвъртящи кебапчета, казани с ljutenitza и тройно усукана banitza, достатъчно е да разгърнеш някой случайно доплувал всекидневник отпреди три месеца и миражите тутакси увяхват. Успокояваш топката. Спомняш си защо си тук, а не там. Нещата отиват на мястото си. Сега обаче нямам нужда от български вестник. След около три часа се приземявам точно в епицентъра на баницата.

- Ей, Нед, човече, ти ли си!? - прозвучава над главата ми.

Мярвам висока фигура в костюм.

- Айвън! - изправям се, прегръщаме се.

- Ама ти съвсем ни забрави! Откога не си се връщал?

- Отдавна...

През 94-та карах стажа си в отдела за икономически анализи на Сюис Ре. Иван Стомахов беше командирован за няколко месеца в нюйоркския клон на фирмата. Класическо УБЗГ с диплома от тежкарския London School of Economics. Още на изхода Ситито го прилапало с лепкавия си гущерски език като прясно излюпена муха.

Бяхме самотни, увълчени работохолици. През деня почти не се засичахме, но вечер, преди да се завърнем в безличните си кутийки, често се отбивахме да похапнем някъде заедно. В петък обикаляхме баровете на Ийст Вилидж. Стомахов, за разлика от мен, живо се интересуваше от процесите в отечеството и ми снасяше последните новини. Ядосваше се, че нещата не вървят. Тия профани - нямат си идея от фискална дисциплина! Знае ли някой що е фиск в тази страна? Аре стига с тоя фиск и ти, викам му, остави ги да си трошат главите. Ние сме професионалисти, можем да се реализираме навсякъде. Да, бе, да, ама нали все пак - родина!