Алек Попов - Черната кутия

- Ами - поколеба се тя, облиза горната си устна като дете, което се кани да престъпи някаква забрана. - Защо пък не... Кога?

- Утре!

Тази моя напористост май не й се поправи, тя сви устни и изсумтя, че за утре вече имала нещо... Разбрахме се за петък. И понеже не ми хрумваше нищо конкретно, тя поде инициативата:

- Има едно място. Казва се „Артърс“, до Гринуич Вилидж, на Лерой Стрийт... Малко е забутано, но ще го намериш. Обичаш ли джаз?

- Обичам - закимах.

- Нали няма да вървиш след мен?

- Моля? - облещих се. - На такъв ли ти приличам? Хайде, пич! - обидено подръпнах каишката.

Влачех се унило по алеята, като се стараех да мисля за по-приятни неща. Зукеро ситнеше пред мен, когато отно-

во налетях на Сретен с неговата глутница. Загореният му череп лъщеше от пот.

- Здраво, друже! - махна ми.

- Здраво.

- Как е?

- Па, бива - кимнах, после се сетих, че трябва да му благодаря.

- Абе, трябва да си помагаме... - той избърса потта от лицето си. - Късмет си извадил с тая въшка! Тия моите ще ме разкъсат. Ебават ни тарифите, да знаеш. Ама ще видят те!

Забележката ме озадачи. Последвах го, като гледах да държа повереното ми псе настрани от страховитата му пасмина. След стотици, а може би и хиляди мили, извървени подир всякакви кучешки задници, Сретен беше установил една базисна несправедливост. Според него развеждането на по-едрите екземпляри би следвало да се таксува по-скъпо, тъй като се хабяла повече енергия. Твърдеше също, че трябва да се състави таблица с различни тарифи за всяка отделна порода. Идеята беше обсебила съзнанието му.

- Какво ще кажеш по въпроса?

- Има логика. Но трябва да се отчита и характерът.

- Хъм... - личеше си, че не беше мислил по този аспект на реформата.

- Има опаки животни. Има и кротки. Това не е свързано непременно с големината. Ако искате да бъдете прецизни, трябва да въведете индивидуален коефициент.

- Правилно! Ще се включиш ли в инициативния комитет?

- За какво?

- Профсъюзът не си върши работата. Освен това прибира комисионите от дистрибуцията на кучешката храна, а за нас остават само трохите. Мислим да направим нов.

- Имате профсъюз?

- Така наречените догстери. Мен ако питаш, са си живи рекетьори. Събираме се в четвъртък...

Не бях дошъл в Америка, за да ставам лидер на потиснатите кучешки разводачи от Сентръл Парк. Това беше временна работа и не следваше да се приема толкова насериозно или поне така смятах. Но не ми се щеше да го обиждам, фракцията, която ръководеше, изглежда, набираше сила.

- Виж... уважавам каузата ви - заусуквах го като български политик. - Обаче не ми се захваща с неща, които не разбирам докрай. Още съм съвсем пресен. Може би по-късно... На един следващ етап.

- Твоя работа - той ускори ход. - Не насилваме никого. И все пак ако размислиш... Събираме се в четвъртък, в осем вечерта на Поляната на дакелите.

- Поляна на дакелите?!

Сретен наби спирачки. Чак сухожилията му изпращяха.

- Sorry! Забравих, че си нов. Това е на наш език.

- Имате си език?!

- Нещо такова. Ще го усвоиш с течение на времето. Нали можеш да пазиш тайна? Наоколо бъка от шпиони. Освен ако и ти не си от тях...

Погледът му мина през мен като механичен трион.

- Глупости! Нямам си друга работа...

- Зад голямата бабуна при басейна. Минаваш под моста и свиваш наляво.

Псетата дружно опънаха каишки и го отнесоха, преди да довърши.

Лейланд Фрост и Денис Бланко ме изучават гнусливо като червей, изпълзял от перфектно гладка ябълка. Двамата са партньори във фирмата още от 80-те, а отскоро членуват и в борда на директорите. Седим в една закътана заличка на 24-тия етаж. Появява се дългокраката мис Кийч, секретарката на Бланко, с метална кана и четири чаши с инициалите на компанията. Налива кафе в три от тях, раздава ни ги и оставя четвъртата на края на масата. Явно чакаме още някой, но не знам кой. Никой не ти казва.

С Лейланд работих миналата година по един проект в Чикаго. Не бих казал чак „готин тип“, но общо взето - разбран. Звънеше през пет минути на семейството си, наричаше ги с разни лигави имена. Веднъж обаче засякох някаква дама по шлифер и ботуши да се измъква от хотелската му стая в късна доба... Липсваше й само камшик. Денис е ръководил години наред офиса в Атланта, след което дойде в Ню Йорк, за да стане един от вицепрезидентите на фирмата. В момента съм му пряко подчинен. И двамата правят към милион, милион и половина годишно, което минава за топ пърформанс.

- Съжалявам, че си преживял това... - Лейланд се почесва зад ухото.