Алек Попов - Черната кутия

Усещам как се бори с любопитството си.

- Виж, не че ми е работа, но... откъде знаеш?

- Хъл - възприемам сериозен тон, - ти вярваш ли в Барух момента?

Около половин минута в слушалката се носи само дишането му.

- Имал си Барух момент?!

Не виждам как иначе мога да му го обясня.

- Да речем... Само не питай Ранди Фредерик какво мисли по въпроса! Ти самият вярваш ли?

- Как стана? Кого срещна? Бъфет? Тръмп? Пърлман? Абрамович?

- Явно вярваш!

- Сорос!!! - гласът му отскача във фалцет.

- Почти уцели.

- Ами ако те е преметнал? Ако си е направил майтап?...

- Хъл, даваш ли милостиня от време на време?

- Какво? Да, случвало се е... Когато не са прекалено нахални.

- А хрумвало ли ти е да пуснеш банкнота от Монополи?

- Не, разбира се!

- За това говоря. Не се прави така. На лошо е. По-добре отмини.

Пауза.

- За пред мен става - сухо обобщава той. - Но не мисля, че SEC [4] Security and Exchange Commission - регулаторен орган, който контролира търговията с ценни книжа в САЩ. Б. а. ще се върже на тази версия, ако те погнат, че търгуваш с вътрешна информация... Да не кажеш, че не съм те предупредил!

- Действай!

- Мистър, мистър! - застигна ме звънък глас.

По алеята се носеше тънкокрако създание в бяла рокля на големи черни точки. С една ръка придържаше енигматичната си капела с вълнообразна периферия, а в другата стискаше каишката на дребна гладка хрътка с лилав оттенък. Шапката скриваше очите й. Под нея пламтяха сочни оранжеви устни.

- Видях всичко! Опитаха се да ви унизят, но вие им се подиграхте. Дори не се усетиха... Как ви хрумна наистина?

Примижах. Слънцето блестеше зад нея. Видях, че има лунички, а косата й беше червеникава. Носеше слънчеви очила.

- Кое?

- Ами това, с банкнотата. Вчера...

Усмихнах се.

- О, просто нямах друго подръка.

- Не, вие направихте стейтмънт.

- Виж ти. Какъв?

- Срещу системата.

- Хъм...

- Възхищавам ви се. Вие сте смел човек.

Тя протегна ръка. Беше мека, но отвътре сякаш имаше скрита пружина. Ноктите й бяха лакирани в същия цвят като устните и косата й. Задържах я, колкото се може по-дълго.

- Фиона Игълтън - представи се тя.

- Анго.

- Откъде си, Енгъс? - неизменният въпрос.

- Bulgaria - неизменният отговор.

- Аз пък съм от Бруклин.

Междувременно Зукеро и малката хрътка бяха започнали интензивно да си душат задниците, излъчвайки мощен поток феромони.

- Лили, я се дръж прилично! - задърпа я тя, но каишките се бяха оплели.

Наведохме се почти едновременно, за да ги оправим. Очите ми потънаха в дълбокото деколте, което, стори ми се, стигаше чак до пъпа й. Тънка черна ивица свързваше дантелените полукълба на сутиена й. Огледах се в очилата й. Мисля, че разбра какво съм видял, но не личеше да се тревожи особено.

- Как се казва?

- Зукеро.

- Твой ли е?

- Ами... - загриза ме честолюбие. - На брат ми.

Пинчерът пролая злобно, сякаш за да ме опровергае.

Минахме покрай паметника на някакъв воин с меч и

потънахме в сенките на алеята, която се спускаше към Пето Авеню. На изхода дебнеха петима азиатци със сгъваеми столчета, напомнящи триножници, и предлагаха точков масаж на главата срещу десет долара. Имаше ги по всички краища на парка, но досега не бях виждал някой да се подлага на подобна процедура.

- Опитвала ли си? - кимнах към мъжете, подредени в редичка.

- О, никога не го прави! - сграбчи ме тя за ръката. -Могат да те препрограмират...

- Моля? - повдигнах вежди.

- Тези точки - шепнешком поде тя - са като бутони, свързани директно с мозъка. Ако знаеш къде да натиснеш, можеш да промениш съзнанието на някого. Ако натискаш произволно, може да го объркаш генерално.

Хвърлих поглед към жълтурковците, които се усмихваха, както вече ми се струваше, подмолно и ми махаха: заповядай, сър, само десет долара.

- Един човек - дъхът й галеше ухото ми - седнал при някакъв азиатец да му направи масаж на главата и после не си спомнял нищо. Нито как се казва, нито къде живее, нищичко! Приятелите му го видели да работи в някакъв китайски ресторант, но той изобщо не ги познал. Живеел в кухнята и се хранел с остатъците. Като зомби. Друг пък го програмирали грешно и той насякъл жена си на парчета. Всъщност трябвало само да обере кварталния супермаркет и да им донесе парите...

- И защо ги оставят да вършат това под носа на всички?

- Има толкова програмирани ченгета като онова...

- Виж... - спомних си старата поговорка, че желязото се кове, докато е горещо. - Какво ще кажеш някоя вечер да излезем да пием заедно по едно, а?