Алек Попов - Черната кутия

- Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?

- Предполагам, доста.

- Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайна до ушите.

Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешки тор.

- Но не газим - продължи сериозно той. - Защото спазваме закона!

- Вижте, сър - казах. - Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи общественият ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.

Той ме изгледа втрещено.

- Прибери си лайното, синко! - долетя добронамерен гласец.

Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.

- Чухте ли какво каза дамата? - свъси вежди полицаят. - Носите ли си пликче?

- Никой не ми е казвал, че трябва! - поклатих глава.

- Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукчийско кошче.

- Окей. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.

- А сега си приберете лайното.

- Нямам пликче, сър.

- Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.

- Америка е чиста страна, синко!

Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байраче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклукчийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче решително не ми се даваха. Посегнах да откъсна едно широко листо от близкия храст.

- Не пипайте цветето, сър! - предупреди ме полицаят.

- Но това е само храст!

- Ама че разрушителен елемент! - екнаха коментари.

- Оставете природата на мира, иначе ще се наложи да ви арестувам - скръцна със зъби пазителят на реда.

Майната ти, рекох си. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледах се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих широко джоба си и го пуснах вътре.

Е, доволен ли си сега?

- Приятен ден, сър! - ухили се той.

Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.

Заварих брат ми да медитира с празен поглед на канапето по фланелка и скъсани на коленете дънки. Беше станал преди малко и още не можеше да дойде на себе си. Явно беше изкарал тежка вечер. Не съм усетил кога се е прибрал... Под очите му имаше сивкави кръгове. До крака му стърчеше почти преполовена двулитрова бутилка от кока-кола.

- Hi! Намерих си работа - информирах го сдържано.

- Така ли? Вече! На ксерокс? - вяло предположи той.

- Винаги ти е липсвало въображение... - снизходително се усмихнах, загребах чаша лед от хладилника, долях джин и сок и се посадих на въртящия се стол срещу него. - Все пак в сферата на услугите е...

- Има услуги и услуги.

- Да кажем, че съм в ескорт бизнеса.

Лицето му се изопна.

- Няма срамна работа! - подхвърлих предизвикателно.

Какво ли си представя? Че се кълча по прашки в компанията на разни богати старици.

- По колко ти плащат?

- Десет на час. На парче. Знам, че е малко... Трябва да са поне две, за да има файда. Пет наведнъж е максимумът. Но не е толкова просто, колкото изглежда. Трябва опит. Обаче ще му хвана цаката. Най-кофти е, че трябва да им събираш лайната! Днес за малко да ме арестуват. Заради едно нищо и никакво... Мамка му, отиде ми цял долар!

Извадих смачканата банкнота за доказателство; разгънах я, смачках я обратно и я метнах в кошчето.

- Man, в какво си се забъркал?! - простена той.

Повдигнах невинно вежди:

- Какво толкова, да разхождаш кученца...

- Разхождаш кученца? - зяпна той.

- Само едно засега. Зукеро. А ти какво си мислеше?

- Разходки значи... - хапе устни, чертите му лека-полека се отпускат. - Е, поне ще бъдеш fit, ха-ха.

Внезапно лицето му замръзна. Зениците му се свиха като главички на карфици. Усетих как погледът му пронизва челото ми.

- Откъде я взе?

- Моля? - облещих се.

- Шапката!!

Инстинктивно докоснах главата си.

- Ами, дадоха ми я от агенцията. Рекламна бройка. Защо?

Той ми направи знак да му я подам и се втренчи в емблемата над козирката: летящо куче на фона на земното кълбо. Под нея беше избродиран златист надпис: Dogs CAN fly with CANIMA!

- Хъм - отрони замислено. - Летящото куче...

Обясних му, че става дума за кучешки храни, които доставяме от врата до врата срещу скромна комисиона. Той не каза нищо. Продължи да изучава съсредоточено логото. Устните му беззвучно мърдаха.