Алек Попов - Черната кутия

- Това е Зукеро. Много са привързани към него...

Възторгът ми явно й се стори не чак дотам искрен.

- Имате ли нещо против пинчерите?

- Всъщност не — смотолевих.

Тя надраска адреса на розово листче.

- Ще ви чакат. Ако възникне проблем, веднага ми звъннете. Прочетете внимателно инструкциите.

После сложи на масата обемист пакет суха кучешка храна и ми заръча да го занеса на същия адрес. Агенцията била асоцииран дистрибутор на тези храни и съм щял да получавам по 30 цента допълнително за всяка доставка. Тя бръкна в един чувал, измъкна синя рекламна шапка с емблема на фирмата производител и ми я подхвърли.

- Успех, Енгъс!

Аз обаче не ставах.

- Какво има?

- Мога да изведа още някое...

- Не бързай толкова! - засмя се тя. - Сретен работи тук от цяла година. След седмица, две, ако всичко върви добре, ще ти поверим още едно куче, после още едно... Ясна ли съм?

Кимнах унило. Нахлупих шапката и взех пакета под мишница.

- Плащане в края на седмицата - изпрати ме гласът й.

Парк Авеню 217 беше типична богаташка крепост.

Влизаше се през нисък вход, над който тежаха още трийсетина етажа. Стените на фоайето бяха облицовани с пъстър мрамор, от тавана висеше кристален полилей, а по ъглите имаше огромни позлатени вази. Казах на портиера пуерториканец, че отивам при семейство Йенс от четиристотин и първи. Човечето в униформа ме изгледа без сянка от класова симпатия.

- По какъв въпрос?

Хората на подобни длъжности развиват безпогрешен инстинкт.

- За кучето... - казах.

Портиерът вдигна телефона, изджафка нещо в слушалката и ме накара да се разпиша в дебела книга с кожени корици като лихварски тефтер.

Асансьорът ме вдигна до четвъртия етаж. От брат ми знаех, че сградите покрай Сентръл Парк се делят условно на две части. Под дърветата и над тях. Жилищата във втората част са значително по-скъпи заради гледката. Намирах се точно на границата.

Отвори ми намръщена черна мама в бледолилава престилка. Много ми се щеше да хвърля едно око в гнезденцето на Йенс, ала туловището на слугинята задръстваше цялата врата.

- Я ми дъхни!

Нещо в мастиленото дъно на зениците й ме застави да се подчиня. Като зомби. Тя анализира пробата и поиска да се легитимирам. Показах баджа си и й тикнах пакета с храната. Тя ми връчи каишката.

- Е, Енгъс, аз съм Шарлот, а това е нашият Зукеро. Да го пазиш като очите си! - размаха издутия си като кървавица пръст.

Излязох от къщата доста шашардисан и за малко не попаднах под колелата на едно от огромните таксита, прелитащи по Парк Авеню. Зукеро нададе отчаяни писъци. Шофьорът подаде рошавата си глава и изрева на чист български:

- Кур сплескан!

Побързах да се шмугна в първата алея. Ноктите на пинчера цъкаха по асфалта, сякаш някой люпеше семки със скоростта на картечница. От време на време извръщаше глава и ме стрелваше неприязнено с кръглите си изпъкнали очички. Имах чувството, че развеждам плъх.

Паркът бъкаше от народ. В жегата безшумно се стрелкаха скейтъри и велосипедисти с ярки фланелки като големи тропически риби. Последователи на забранената китайска секта Фалун Гонг изпълняваха упражнения за откъсване от тялото под звуците на монотонен речитатив. Бавачки тикаха детски колички. В сенките на магнолиите млади гейове ядяха диня и пращаха влажни погледи към аматьорския отбор на Трайбека, който загряваше на игрището за бейзбол.

Професионалните кучешки развеждани си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус към антикварни порнокартички. Иначе работата не беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си:

- Ей, сър! Вие, с кучето!

На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.

- Е, и? - свих рамене нехайно.

- Току-що нарушихте закона, сър.

- Така ли? Какво съм направил? - леко се спекох.

- Вашето куче се изака на алеята.

- Не мога да му забраня - отвърнах.