Алек Попов - Черната кутия

Бергер е три години по-голям от мен и около два и половина пъти по-богат. Той е УРГ - успял румънец зад граница. Истинското му име е Барбареску, но, разбира се, отдавна не го използва. Приятелството ни винаги е било свързано с общата ни съдба на успели издънки от етноси със славно минало и незавидно настояще. Течеше през мърморенето по принцип, взаимната неприязън към босовете, през процентите на икономическия растеж, промоциите и неизбежните разочарования, през малките ни бунтове, хитруването на дребно, но най-вече през споделеното чувство на превъзходство над не толкова успелите ни сънародници.

Струва ми се, че долавям стаен укор в погледа на брат ми. Е, да, малко тъпо се получава, че не мога да го взема с мен да плюска трюфели. Но нали всеки си има свой живот? Добре е Анго Бой да свиква с този факт. Колебая се дали да не му разкажа какво ми се е случило в Детройт, но едва ли ще схване същността на драмата... Виж, Бергер разбира чудесно всеки детайл.

И се кефи яко, за моя сметка...

- Но това е велико, man! - цвили копелето. - Откога мечтая да направя нещо подобно. Но не ми стиска. Ти си сбъднал мечтата на всеки консултант!

- Не съм го направил аз! - напомням му.

- Няма значение. Преживял си го! Какво не бих дал, за да бъда там.

- Нищо чудно и да ми бият шута... - отбелязвам.

- Че ти нали и без това мислеше да се махаш!

- С тази репутация?!

Седим в ресторанта Le Beau Canard с двете chicks , които се оказват стажантки в Уол Март. Имат вид на изключени роботи. Бергер черпи. Това ще бъде неговият малък реванш срещу системата. Вечерята на отмъщението. Замислил е да включи сметката в перото „разходи за плюскане с корпоративни клиенти“ и най-хладнокръвно да я прати на работодателя за осребряване. След две бутилки бургундско обаче, трюфелите, охлювите и патицата сме добутали сметката едва до 870 долара, което нагледно демонстрира цялата ни подривна немощ. Chicks също са се нагушили до човките. Бергер ги довлече, но през цялата вечер не им обръща почти никакво внимание. Ролята на консумативни апендикси явно не ги смущава. Свикнали са.

- Ако нямаш свой човек да те вкара в голямата игра, забрави! - въздъхва Бергер. - Навсякъде е така, не само на Балканите. Трябва да си намериш патрон. Да те забележи някой от големите и да реши, че ти си неговият човек. Освен ако нямаш стари семейни връзки. Тия типове, знаеш, въртят мангизите главно помежду си, каквито и да ги дрънкат.

- Знам - въздъхвам. - Ти нали имаше патрон?

- Абе, има един, дето ми се прави на покровител, ама явно не му се чува думата... - мръщи се той. - Ако има нещо по-лошо от това да нямаш патрон, това е да имаш слаб или негоден патрон. Тогава започват да те идентифицират с него и си казват: а, това е човекът на оня капут, дай да го преебем...

Бергер се точеше тази година да го направят младши партньор, но издуха супата. Напомням му, с цел да го утеша, че да си младши партньор всъщност не е кой знае какво. В известен смисъл се връщаш на изходна позиция, макар и на следващо ниво, където правилата на играта стават още по-неясни, а йерархията още по-сложна. Споделяш отговорностите, но само нищожна част от печалбата. Приемат ли те веднъж, очакват да се жертваш за тях: неслучайно ти режат цели три процента от заплатата, то-ва е роднински тест за солидарност. Също така, ако решиш да напуснеш, нещата вече не са толкова прости; работата започва да намирисва на развод. Не можеш просто да си вземеш шапката и да се махнеш.

Думите „семейство“ и „развод“ предизвикват спонтанно разместване на прешлените му. Преди две години Бергер се е разделил с жена си и още пази жив спомен за съдебните мъки.

- Погледни го откъм добрата страна - щраквам с пръсти като магьосник. - Сега тъпата кучка ще получава по-малко!

- Хъм... - лицето му грейва, сетне отново потъмнява. -Че тогава по-добре да се хвана на работа в някой Макдоналдс?

Двете chicks се прозяват. В този момент Бергер, който е доста по-мотивиран от мен, съзира в менюто някакъв особен коняк, петдесет кинта малкият, и вика garson. Изглежда в подсъзнанието ми се е утаил далечен, ученически спомен, свързан с напиване с български коняк, и плахо се противя. Все пак не искам да излезе, че се стискам за сметка на фирмата. В първия момент питието ми се струва напълно изветряло, в следващия обаче минава през средата на мозъка ми като бръснарско ножче.

Финалният акорд!

Бергер предлага да си допием у тях и да изпробваме новата му уредба близо до звездите. Образно казано, защото не се виждат никакви звезди - просто живее нависоко. Двете chicks усещат, че е настъпил техният час. С превзети, преливащи от отмъстителност гласове ни информират, че им се спи и предпочитат да се приберат. Сигурно очакват да се насладят на унилите ни физиономии, предвид сметката, която току-що сме платили. Бергер обаче им спира първото минаващо такси, товарим ги по живо, по здраво и ето ни сами, в средата на града, с пълни търбуси и празни сърца.