Алек Попов - Черната кутия

- Виждам, че сте работили с хора.

- Имам известен опит... - кимнах скромно.

В ресторанта влезе някакво семейство и се насочи към една от касите. Той ги стрелна с безпокойство.

- Най-важното е координацията! Иначе веригата се къса и настъпва хаос.

Персоналът неохотно се задейства. Направи ми впечатление, че в кухнята има твърде много хора - повечето от които с наднормено тегло. Движенията им бяха изключително бавни като в кошмарен каданс. Бутаха се един в друг, изпускаха разни неща, а накрая се оказа, че са объркали поръчката. Клиентите вдигнаха скандал. Междувременно влезе група тийнейджъри и пред касите се образува опашка.

- За това говоря... - въздъхна индиецът.

- Защо просто не ги изгоните?

Той ме изгледа осъдително, сякаш бях оператор на газова камера в Аушвиц.

- За да отидат на улицата и да станат престъпници? Вижте, сър, ние си партнираме с фонда за насърчаване на заетостта сред младежи в неравностойно ментално и социално положение. По тази линия получаваме данъчни облекчения и малки субсидии за всяко работно място, но не това е най-важното. Ние вярваме в равенството на възможностите! От друга страна обаче, сме и фастфууд, нали? Не слоуфууд - той се изхили на собственото си остроумие. - Марката задължава! Ето защо ни е нужен баланс.

Разбирах. Искаха хората хем да цицат от въпросната програма, хем да си вдигнат оборота. Гупта не беше глупак.

- И как ще стане това?

- С координация! - думата явно беше обсебила съзнанието му. - Трябва ни някой, който да координира движенията на персонала.

- Супервайзър.

- Не харесвам тази дума. Предизвиква асоциация за принудителен труд. Във ваше лице работниците трябва да виждат партньор, а не надзирател. Може да започнете още сега. Ако колективът ви приеме - оставате. Но ви предупреждавам, че няма да е лесно...

Отидохме в едно стайче в задната част на ресторанта да пробвам някаква униформа. Обаче не ми стана, аз съм височък. На сакото още се мандахерцаше значката на предишния му собственик: О’Райли. Какво ли беше станало с него? Нищо добро, ако се съди по лепкавата субстанция в джоба. Кетчуп. Гупта ми подаде салфетка и прагматично заключи:

- Да видим първо как ще потръгне, пък после ще мислим за униформа...

Върнахме се в кухнята, той ме представи на колектива и хукна по задачи.

Веднага се почувствах като чуждо тяло - нежелан и излишен. Опитах се да пусна два-три майтапа, но никой не се засмя. Огромният черен мъж, който пълнеше съсредоточено пликчетата с картофките, поклати съжалително глава. На значката му пишеше: Том. Известно време наблюдавах мълчаливо суетнята, за да вникна в същината на проблема. Стараех се да запомня имената им. Не исках да се правя на началник още от самото начало. Скоро престанаха да ме забелязват, освен когато се блъскаха в мен. Не казваха дори едно „сори“, само прошепваха „шшшитс!“ и отминаваха, забили поглед в земята.

- Ей, Шърли! - не се стърпях накрая. - Я ме погледни! Какво виждаш?

Пъпчивото лице на момичето се изду, сякаш се канеше да ревне.

- Виждаш мен! - побързах да я изпреваря. - Виждаш Луси, виждаш Том, виждаш печката... Не се блъскаш в тях, защото ги виждаш. Ако гледаш само в земята, как ще ги видиш? Човек трябва да ходи с високо вдигната глава. Това е знак за самоуважение!

- Защо й говорите така? - долетя глас отстрани.

- Същото се отнася и за теб, Луси - избих го на проповед в духа на founding fathers. - Знам, че можеш да го направиш! Отсега нататък никой в тази кухня няма да гледа в земята. Знаете ли какво е казал мистър Горки по въпроса? Човек, това звучи гордо! Знаете ли кой е Горки?

Всички бяха спрели да работят и ме гледаха с дива почуда. Опашката пред касите видимо беше нараснала.

- Some jerk - подхвърли дребничкият Сам, дето опаковаше сандвичите.

Последва вял кикот. Работата се възобнови, макар и мудно. Луси и Шърли ходеха с демонстративно вирнати глави, но продължаваха да се блъскат във всичко, което се изпречеше на пътя им. Останалите подеха примера им. Реших, че рано или късно ще им омръзне, и се насочих към следващата рационализация.

- Ей, Том! Даваш ли си сметка, че пречиш на другите да минават?

Пътечката между фритюрниците и машината за безалкохолни наистина беше тясна и Том я запушваше почти изцяло. Колегите му също не бяха ваденки, така че всеки път се налагаше да извършват сложни маневри, които влияеха отрицателно на производителността на труда.

- Къде по-точно искате да застана, сър? - лопатката се губеше в синкавите му ръчища като аксесоар от Лего.