Алек Попов - Черната кутия

- Хю, Хю, успокой се! - теглят го двама от директорите. - А ти, момко, се постарай да дадеш някакво смислено обяснение!

Така нареченият екип се е изпокрил по ъглите. Сам съм.

- Очевидно е саботаж...

- Очевидно! Но кой може да има интерес от подобна гавра?

Кой ли? Обгръщам с поглед развълнуваното множество.

- Господа, вие се каните да изхвърлите на улицата 1500 души. Поне двеста от тях имат достъп до вътрешната мрежа. И мотивация в излишък!

Бен и Милър, двамата директори, се спогледаха.

- А ти защо се хилеше? - съска Мерит.

- Аз? Хилил ли съм се?

- Да! И ти, и те, и вие двамата, всички!

- Съжалявам, сър. Било е несъзнателно, нервен тик - събирам остатъците от наглостта си. - Знаете ли, джентълмени, мисля, че извадихме късмет...

- Каквооо?!!!

- Точно така - подхващам все по-уверено. - Това е нищо. Неприятен, но по същество безобиден инцидент. Я си представете, че беше нахлул някой с автомат или чувал динамит? Е, къде щяхме да сме сега?

- Хъм... - чешат се по тиквите Бен и Милър. - Смятаме да проведем вътрешно разследване.

- Аз също!

Между нашите два офиса, централния в Ню Йорк и този в Чикаго, има отколешна неприязън и скрита борба за надмощие. Хората от Мичиган не искат да се примирят с лидерството ни. Убедени са, че генерират достатъчно приходи, за да бъдат самостоятелни. Ние сме повече и получаваме по-високи заплати. Струва им се, че ги подяждаме. И когато някое нафукано нюйоркско копеле им се изсипе на главата, гледат всячески да му подлеят вода. Бях предупреден да не ги дразня. Опитвах се. Особено през първите седмици. Дори им организирах пикник! Мислиш си, че си създал малък, сплотен тим. Обаче в края на краищата си прекаран. Нямам идея кой точно: Мелиса, Декстър, Ваяпее?... Не разполагам с други доказателства, освен гузните им погледи. А може би всички заедно са се упражнявали да наслагват главата на Хю Мерит върху тялото на неизвестен травестит, подбуждани от отмъстителните чикагски партньори?

Вероятно никога няма да узная.

Довършвам презентацията в една малка заличка на 16-ия етаж при засилени мерки за сигурност. Използвам една по-стара графична версия. Получава се скован, неартистичен спектакъл с акцент върху сухите цифри. Въпроси няма. Накарах Декстър и Ваяпее да си водят записки и да представят писмени становища по всички повдигнати проблеми. Възложих през зъби на Мелиса да изготви подробен вътрешен отчет за хода на проекта през различните фази. Силно се надявам това да отрови седмицата им. Иска ми се да ги викна насаме, преди да се разделим, да им кажа колко грозни, тъпи и жалки са, колко нищожни са шансовете им за успех, че колкото и да се натягат, в крайна сметка ще бъдат изхвърлени на боклука, след като бъдат изцедени до последната капка.

Не и преди това!

След края на презентацията има нещо като работен обяд накрак, който преминава в ледена атмосфера. Хю Мерит си тръгва, без да се сбогува с никого от екипа ни. Логично. Едва тогава настроението отлепя от нулата. Получавам дори няколко тайни потупвания по рамото. Единственото, което искам обаче, е да се върна колкото се може по-бързо в Ню Йорк.

Преди да изляза, преговорих набързо съдържанието на гайда за тъпаци „Как да издържим успешно интервю“. Книжката изобилства от полезни съвети: как да елиминираме лошия дъх, нервните тикове, потенето, нежеланата ерекция, паразитните думи, двусмислените отговори, паниката. Седем трика обувките ни винаги да изглеждат лъснати. Защо трябва да избягваме вратовръзките на точици. Разликата между мазната и сресаната коса. За вредата от гръмогласния смях. Какво казват мимиките на лицето. Какво не казват. Как да направим пръднята си неутрална и безшумна...

Ресторантът се намира във Военноморския музей, на края на 46-а Ийст под тежката сянка на самолетоносача Интрепид. Вездесъщият хамбургер грее на фона на крила, дула и ракети като органична част от този исторически арсенал. Дишам дълбоко, мозъкът ми се оросява като ливада за голф, дланите ми са сухи въпреки жегата. Ако се наложи да пръдна, сигурен съм, никой няма да усети.

Силата е на моя страна.

- Вие трябва да сте мистър Баноф? - посрещна ме строен индиец с огромни изпъкнали очи и мътни белтъци, прорязани от синкави артерии.

„Гупта, мениджър“, пишеше на ревера му.

Заведението беше полупразно, като изключим персонала с ризи на червени райета, който се беше скупчил зад касите и ни наблюдаваше подозрително. Гупта прегледа резюмето ми.