Алек Попов - Черната кутия

Стърча пред ярко осветения екран, зад тясна катедра от стъкло и метал. Сивкаво-черната корпоративна аудитория следи хипнотизирана червения връх на лазерната ми показалка. Слайдовете се сменят с мазно click. Редуват се таблици, схеми, диаграми. Играя си на Господ: съкращавам звена, размествам отдели, сливам цели структури. Презентацията е венецът на многоседмичните ми усилия. Ръководя малък екип от трима сътрудници - чевръсти, лукави натегачи. Оптимизираме маркетинговата структура на Silvertape , най-големият производител на самозалепващо се фолио в Северна Америка, а вероятно и в света. Служителите откровено ни мразят, но се страхуват от нас. Очертават се яки съкращения. Мисля, че точно затова са ни повикали. Бизнесът се нуждае от трансмисии. Когато Боб и Джо загубят работата си, трябва да има виновни. И най-добре това да бъде лошият бял мъж с източноевропейски акцент.

„Идвам отдалеч и съм за малко“, мотото на консултанта.

Click-click , отварят се прозорчета, изписват се диаграми, пробягват разноцветни надписи, щурат се някакви човечета... Дали не прекалих с анимацията? Ако съдя по физиономиите на първия ред, шоуто се харчи. Проповядвам госпъла на пазарната икономика с цялото си сърце. От време на време пускам по някоя грижливо премерена шега.

Building a joke: целта па всяка шега е да изпьрзаля аудиторията с едно правдоподобно на пръв поглед начало, после да й отнесе главата с неочакван обрат. Подхлъзването на аудиторията става, като я въвеждаме в ситуация, ко-ято изглежда напълно правдоподобна, логична, дори обикновена. Ако началото звучи странно или невероятно, публиката ще заподозре, че има нещо. Изненадата ще се загуби и шегата ще се изпорти.

В дъното на залата мервам едър тип с карирана риза, бейзболна шапка и продълговат черен сак. Срещал съм го и преди, но с костюм. Брус ръководи паразитно звено от цели седем души, което дублира дейността на още поне два отдела. С безпогрешен нюх на стар служител той предчувства нерадостната си съдба и откакто съм дошъл, прави отчаяни напъни да ме убеди в ефективността си. Затрупва ме с отчети, предложения и анализи, които неизменно свършват в машината за унищожаване на документи. Лицето му е алено и потно, сякаш е тичал от къщи дотук. Усещам гнева, който се излъчва през порите на тялото му. О, да, знам, че има за какво да си връща! На мен, на компанията, на цялата система. Блъскаш цял живот като животно и накрая си прецакан отвсякъде. Телевизиите са пълни с подобни истории. Пичът превърта, грабва пушката и тръгва да въздава справедливост.

Погледите на всички са приковани в екрана. Не спирам да плямпам. Старая се да избягвам аленото лице на Брус, макар че усещам топлината му в периферията на зрителното поле. Май се досещам какво носи в сака... Как да отложа мига на истината? Клипчето изобразява голяма ножица, кастреща излишните отдели. Звуковият ефект напомня метално щракане.

Щрак-щрак. Брус отива на боклука.

Щрак-щрак. Затворът на пушката е пълен.

... Както личи от таблица № 7, печалбата през последното тримесечие се формира главно в звената за директни продажби...

Фасадата на аудиторията се пропуква като тънка ледена кора. Някой прихва в сумрака, подир него - друг. Кикотът се разпълзява във всички посоки. Е, какво толкова

съм казал? Забивам поглед в екрана на лаптопа, откъдето дирижирам презентацията. В центъра на таблицата трепка загадъчен анимиран gif. Обръщам глава към големия екран, където опулена женска смуче нечий безименен кур. Инстинктивно превключвам следващия слайд. Ушите ми бучат от адреналина, но произнасям невъзмутимо:

... Ако сравним относителната ефективност на продуктовите линии...

Тишина. По лицата на присъстващите минава гърч, сякаш са схрускали по команда ампули с цианкалий. После гръмва... Смехът ме шибва в гърдите като ударна вълна. Стискам ръбовете на металната масичка. На монитора се мъдри беловеждият Хю Мерит, председателят на борда на директорите - чисто гол, с надървен пенис и мрежести червени чорапи. Същото чудовищно изображение, многократно увеличено, се прожектира на екрана зад мен.

Успявам да произнеса само:

- Аз... Нямам представа как това е попаднало тук!

Лампите светват. Залата жужи като кошер. Мервам бейзболната шапка, която се изнизва заедно със зловещия си сак.

Хю Мерит, зелен като мухоморка, ме сграбчва за ризата:

- Ти, копеленце мръсно! Затова ли ви плащаме по 300 долара на час? Това ли успяхте да сътворите за толкова седмици, паразити такива!