Алек Попов - Черната кутия

- Аз съм брат му.

- О, така ли?! И вие ли живеете в Америка?

- Напоследък да.

- Wonderful! Предполагам, сте информиран за наградата „Баноф“? Тази година се връчва в нашия университет. За нас това е много специален момент, защото баща ви е преподавал тук, преди да почине, както сигурно знаете...

- Преждевременно - изтърсих.

- Моля!?

- Почина преждевременно.

- Да, разбира се, непрежалима загуба за науката. И за колегите му. И за вас, естествено, на първо място! Тъкмо затова толкова държим да присъства някой от преките му наследници. Приемете го като официална покана. Връчването ще се състои в неделя от 11 часа в аулата на университета. Предлагам ви да дойдете в събота. Ще ви резервирам стая в нашия хотел. Ще бъдете наш гост. Е?

Пуснах едно дълго „амииии“, което на английски се превежда, кой знае защо, като „errrr...“.

- Ще ви пратя подробни указания как да стигнете. Няма и два часа от Ню Йорк с автобус или влак. С кола е дори още по-бързо. Можем да покрием и пътните ви разходи... ако се налага.

- Не, не е проблем - чух се да казвам и ми дойде да се удуша заради тъпото ми самолюбие.

- Wonderful! Ще ви чакаме тогава. Нали мога да разчитам на думата ви?

- Окей, окей - измърморих.

Измъкваме се от София през тясното Владайско дефиле. Отляво се мярка скелетът на старата писта за ски скокове, опоскана като рибешки гръбнак. Шофьорът е надул климатика. Чувствам се като запечатан в луксозна кутия.

- Вие сте син на професор Банов... - неочаквано се обажда Прашкова.

- Добре сте ме проучили!

- Подочух нещо - свива рамене тя. - Познавах баща ви, между другото.

- Така ли? - не мога да кажа, че ми става особено приятно.

- Учих две години математика. Преподаваше ми. Но се прехвърлих право. Нямаше да излезе бог знае какъв математик от мен - засмива се горчиво. - Като че ли беше по-едър от вас. Интересен мъж, малко луд...

- Като Курц?! - изстрелвам, без да се замислям.

- Моля? - чертите й внезапно се изопват.

- Просто ми хрумна. Не знам защо...

- Курц не е малко луд.

- Явно не сте познавали добре баща ми.

- Да, нямах време да го опозная. За съжаление. Как е той?

- Ами умря...

- Съжалявам! - прехапва устни.

- Преди 15 години - добавям отмъстително. - А успяхте ли да опознаете мистър Курц?

- Кой може да твърди, че го познава?!

Пресичаме крайните квартали на Перник. Шосето е осеяно с кръпки и дупки, но лексусът сякаш прелита над тях. Редят се мрачни работнически блокове с цвят на подгизнали кашони. Задминаваме грохнал икарус, от чиято задница излизат кълбета черен дим. По-нататък има автобусна спирка. Под ръждивия навес са наклякали хора. Ръждясало зъбчато колело, издигнато върху бетонен пиедестал - паметник. Червеникави гърбици от сгур, обрасли с хилави борчета. Налага се да намалим. Дясното платно е задръстено от валяци, булдозери и купчини димящ асфалт. Огромен надпис информира, че ремонтът се финансира от програма на ЕС. След около километър пътят се отпушва и шофьорът отново дава газ.

Сиво-черният контур на завода постепенно изниква от прегорилата равнина като гигантски струпей. Игленик от тънки комини. Плетеница от тръби опасва огромните халета. Покрай оградата се редят железопътни платформи, натоварени с дебели рула стомана. БОРГРУ, разчитам върху една от фасадите заедно с фрагменти от стар социалистически лозунг.

- Това ли е? - питам.

- Това - кимва тя. - Венецът на тежкото машиностроене!

- Колко души работят тук?

- Около 500. Поддържат инсталациите и изпълняват дребни поръчки за вътрешния пазар. Трябвало е да дава хляб на 6000.

- Откъде ще се вземат!?

- Не съм го проектирала аз...

Лексусът прави самотен завой на широкия паркинг, в чийто край гние охлузен автобус „Чавдар“, и спира пред главния вход. Зад металната решетка се мотаят двайсетина души със сини работни дрехи. Между стълбовете на портала е опнат транспарант с протестно съдържание. На пейката под козирката на КПП-то пушат двама полицаи. От ладата им долита шум на радиостанция.

- Как е положението? - Прашкова изскача от колата.

Появата й респектира униформените.

- Нормално, без инциденти - изправя се единият.

Работниците бързо се събират накуп. Някои посягат несигурно към табелите, подпрени на оградата, но скоро преценяват, че скромното ми присъствие не си струва усилието.

- Здравейте! - махва им тя. - Тук ли е мистър Курц?

Споглеждат се. Кимат.

- Този господин е негов колега и трябва да му предаде нещо важно - посочва ме тя. - Заведете го!