Алек Попов - Черната кутия

Изрича го почти шепнешком, но ми се струва, че отеква из цялото хале:

Няма никакво време! Няма никакво време!

Курц говори дълго. Като че ли в мое лице най-сетне е открил някой, пред когото може да излее прозренията, до които е достигнал. Постепенно обаче ме наляга съмнение, че той не се обръща лично към мен, а към някаква световна аудитория. Речта му е вдъхновена, разпалена, ма-кар и често объркана, вероятно поради желанието да каже всичко. На места губя смисъла, после го хващам...

Или по-скоро той ме намира.

Според Курц има два типа икономика: на трупането и на разхищаването. Двете са органично свързани. Ако някъде се правят пари, другаде непременно се харчи приблизително същото количество. Всъщност отдавна е известно, че няма начин да се печели, без да се харчи. Икономията е майка на мизерията. Традиционно обаче се смята, че предмет на икономиката е акумулирането. Компаниите се опитват да бъдат колкото се може по-рентабилни: съкращават разходите и напомпват печалбите. Всички били обсебени от тази идея, включително той самият. Ако можело да се вадят пари от нищо, най-добре! 30 години не правил нищо друго, освен да запушва пробойни и да кърпи платна, за да не потънат гемиите на богатите. И все пак богатството винаги намирало канали, по които да изтече. Ако не сега, след две, три, пет, колкото трябва, години. Ако не синовете, то внуците със сигурност ще го разпилеят. Имало някакъв жесток парадокс между човешкия стремеж да ги умножи и запази и характера на самите пари, който предполагал да бъдат похарчени. И то за глупости. Но в края на краищата нали затова са създадени? Всеки знае, че пари, които не могат да се похарчат, всъщност не са пари. Но след като, така или иначе, се харчат от само себе си, което едва ли може да се каже за печеленето им, никой не вижда смисъл цяла наука да се занимава с това. Напротив, всички усилия са съсредоточени в тънкото изкуство на money making. Пускат ги по реката на времето като хартиени лодки на конец с надежда да си ги изтеглят някой божи ден, натоварени с още пари. Което вече не е просто харчене, а носи благообразния етикет „инвестиране“. Макар че разликата между първото и второто е като между това, да набиваш дебел червен стек и лимони на гладно.

Нещо да ти говори това?

Инвестирането е скучен, тъжен бизнес, който не носи утеха почти на никого, освен може би на Уорън Бъфет. Акциите на Майкрософт може и да са прекрасни като вложения, но емоционалната им стойност ще си остане неизменно ниска. Ако възможностите за харчене се изчерпваха само с ветрилото от ценни книжа, колкото и разнообразни и екзотични да са, едва ли някой щеше да си губи времето с това. Истината е, че в корпоративния жаргон терминът „инвестирам“ отдавна е обрасъл с широк спектър от значения, покриващ плътно капризите на човешката природа.

Деловият човек „инвестира“ в статус: коли, хеликоптери, самолети, яхти, къщи, жени, подаръци за жените и т.н. В свободно време: екскурзии до Хавай и сафарита в Африка; в здраве: спа процедури, присаждане на коса, изправяне на нос; в изкуство: целогодишен абонамент за Операта или по някой, забърсан от аукционите, Мондриан, Клии или Ротко; и не на последно място в спасението на душата - коледният чек до предпочитаното charity или местната църква.

Отвъд капризите обаче има и нещо друго. Нещо, което в крайна сметка разказва играта на всички грижливо изработени стратегии, маркетингови схеми, защитни буфери и скрити резерви, срива бизнес империи и завлича хиляди дребни риби към дъното на финансовия колапс. Да, докато капризите могат все пак да се овладеят с подходяща вътрешна дисциплина, онова, другото, е най-насъщна потребност на духа. Зарежда го с енергия, държи го буден и няма начин нито да се прескочи, нито да се заобиколи.

Обикновено се предполага, че деловите хора са оперирани от страсти. Нищо по-далеч от истината! Никой не прави пари само от любов към числата, каквото и да твърдят за ексцентричния нрав на финансистите. Под повърхността на скучните банкови транзакции и отчети пулси-ра едно огромно, необуздано его, воюващо за власт, територии, признание. В името на тази борба се поемат рискове, които биха накарали всеки прагматично настроен ум да настръхне. Коват се фантастични планове. Върви се по острието на закона. А грижата за насъщния винаги е последна грижа. Всъщност практичните хора рядко стават истински богати, защото им липсват хъс и фантазия. Както и порядъчните, които прекалено уважават закона. Защото целта на законите винаги е била да ограничават хората в рамките на средно установените норми, включително на печалбата. Заможни - да, но никога свръх, супербогати!