Алек Попов - Черната кутия

- С какво се занимавате, Ейнджъл? Разбрах, че брат ви е мениджър.

- Издател съм - вече разполагах с готов отговор на този въпрос.

- Имате издателство!? Колко интересно! - долових известно объркване; този факт очевидно не й се връзваше с обстоятелството, че бях дошъл с автобус. Но какво пък, може би бях пестелив издател? Тя се подвоуми и добави: -Баща ви сигурно щеше да се гордее и с двама ви.

Да бе, особено с мен...

Трафикът постепенно се отпуши и след десетина минути бяхме в кампуса. Мелва паркира пред една висока сграда от червеникави тухли: Pack Swain Dormitory. По улици-те имаше големи локви, явно беше валяло първо тук, преди да се пренесе над центъра, фоайето беше скромно, ала чисто. Стените бяха покрити с плакати и всевъзможни обяви. На рецепцията се шматкаше студент със слушалки на ушите и оранжева ямайска шапка.

- Yeahhh! - зина той, като ни видя.

Мелва се смути за миг.

- Искам да ви се извиня предварително, ако мястото не е достатъчно луксозно. Вие, издателите, сигурно сте свикнали да отсядате в по-скъпи хотели?

- Не е проблем - усмихнах се снизходително.

Все пак бях пестелив издател...

- Ако искате, може да разгледате кампуса. Или да си починете. Ще мина да ви взема оттук в седем и половина. Планирали сме скромна вечеря за гостите на конференцията.

Навън продължаваше да ръми. Идеята да бродя из кампуса, по същите алеи, по които беше вървял и той , ми се стори непоносима. Стаята се намираше на деветия етаж. Беше тясна, ала имаше всичко необходимо. Взех си душ, за да измия миризмата от автобуса, и седнах на стола до прозореца. Сивкавите сгради бяха обгърнати в дъждовна мъгла. Реех поглед над равните, застлани с чакъл покриви и се мъчех да отгатна къде точно е преподавал татко.

Към 19,30 слязох долу. Студентът с шапката си беше тръгнал, на негово място се мотаеше тъмнокоса девойка с обеца на носа. Мелва нахълта с почти петнайсет минути закъснение, през които успях да прочета повечето събщения по стените, включително информацията за наградата „Баноф“. Тя се извини надве-натри, без да изпада в подробности, и ме подбра. Ресторантът се намираше на около пет минути с кола. Семпла, безлична пицария с мушамени покривки на зелени и оранжеви квадратчета. Едната половина беше отцепена за гостите на конференцията. Много парчета пица и запотени двулитрови пичъри с бира.

- Професор Драй, това е синът на професор Баноф -представи ме Мелва и додаде почтително: - Професор Драй е декан на Математическия факултет.

Висок тип, закопчан в допотопен черен костюм от три части.

- Казвайте ми Уилфрид! - той стисна ръката ми. -Очаквахме ви!

Сместиха ме между по-младите: фулбрайтовата стипендиантка Юлия Долгополая от Украйна, някой си Юревич от Дубна и д-р Дона Джеймисън, мрачна респектираща буца, навяваща спомени за съветските електронноизчислителни машини, които бях виждал навремето в мазето на татковия институт. Юлия имаше леко дръпнати кафяви очи, бухнали малки устни и плътна кестенява коса, оформена на паница. Надолу беше по-скоро пълна, ала стегната. Носеше блузка на цветя с много висока талия, която повдигаше и без това изразителния й бюст. Тя като че ли не беше съвсем наясно защо и как се е озовала тук. Юревич беше фин човек и тайно страдаше, че на масата няма водка. Сподели, че е чел трудовете на баща ми.

- Не мога да се похваля със същото - отбелязах с нотка на самоирония.

Налях си бира.

- Спомням си баща ви... - обади се Дона, дояждайки парчето си. - Доста време мина оттогава. Беше свестен тип. Но не случи на университет!

- Моля? - трепнах.

- Уникално стисната администрация! Ужасяваща липса на топлина! Доноси на всяка крачка... - тя сбърчи гнусливо нос. - The triple „S“. Science-Sobriety-Success! [9] Наука-трезвост-успех. Б. а. Хората не се задържат дълго тук. Почти никой от предишните преподаватели не е останал, като изключим оня натегач Варава... Ако не се лъжа, май беше асистент на баща ви?

- Варава! - звънва в паметта ми. - Тук ли е?

- Не го виждам - тя се озърна и докопа ново парче пица.

Мелва Блейн седеше до декана и шептеше нещо в ухото му, при което гъстите му вежди отскачаха ту нагоре, ту надолу като вратички на флипер. Имах чувството, че говорят за мен. Юревич любезно ми доля още бира от пичъра. Юлия ми пусна усмивка, която можеше да се сметне за обещаваща.

Пицата не беше лоша, макар и поизстинала.

- Приятели, скъпи гости - Уилфрид Драй се изправи, изчака разговорите да утихнат и продължи: - Днес бяхме свидетели на впечатляващи доклади и изказвания. Иска ми се да вярвам, че тази конференция е достойна за паметта на професор Баноф. Нашият департамент може само да се гордее, че учен от такъв калибър е преподавал тук, макар и за кратко... За съжаление, аз дойдох няколко години след него, така че нямам честта да го познавам лично. Тази вечер обаче сред нас е единият от синовете му! Ейнджъл дойде специално от Ню Йорк, за да участва във връчването на наградата „Баноф“, което ще се състои утре... - той повдигна тумбестата си халба и кимна към мен: - Добре дошъл, Ейнджъл!