Алек Попов - Черната кутия

- Нямам нужда от никого! - избухва Курц. - Повечето от тях са паразити, начело с Мей. Още утре мога да основа собствена фирма и да им дръпна всички клиенти от Източна Европа. Но мразя административните игри. Ние имахме уговорка. Те не ми се бъркат и аз не им се бъркам. Тоя боклук Мей явно си е въобразил, че може да ме командва. А може би наистина е време да се върна в Ню Йорк и да видим тогава кой ще трябва да си ходи... Знам достатъчно, за да пратя всички по дяволите! Съмняваш ли се?

- Нямам представа за какво говорите...

- Така е! Нямаш...

Появата му внася оживление сред работниците на портала. „Мараба, Курце, гепи...“, хвърчат възгласи. Червеният лексус чака на паркинга. Прашкова се мярка зад стъклото, махвам й.

- А вярвате ли в Барух момента? - неочаквано за мен самия, питам.

- Какво? - премигва той изненадано.

- В Барух момента - повтарям.

По устните му пробягва снизходителна усмивка.

- Зависи какво имаш предвид... Аз лично не бих разчитал някой милиардер да ми пусне в канчето битче информация, за да стана богат. Но има друга версия на историята, която ми се струва доста по-реалистична. Веднъж Бърнард Барух спрял да си лъсне обувките и ваксаджията започнал да го обсипва със съвети в кои акции да инвестира. Доволен, че обувките му са придобили желания блясък, мистър Барух се прибрал в офиса и продал всичко. Не след дълго почнала Голямата депресия...

- Всичко е наопаки!

- Именно. Номерът не е да чуеш нещо, което другите не са чували. А да чуеш онова, което всички чуват, но така, както никой друг не е чул до този миг. Помисли върху това.

Преди да вляза в прохладното купе, отново обръщам поглед към червеното електрокарче от другата страна на решетката. Курц стърчи на кормилото, одеялото е паднало от раменете му, отдолу носи синя куртка, изровена най-вероятно от някакъв склад. Лицето му белее на фона на изпечените физиономии, които го обграждат. Дава заден ход и бавно се отдалечава. Лексусът също дава заден ход, обръща и излиза на шосето.

Пътуваме мълчаливо.

- Настояват да получат опции от квотите за въглероден двуокис с падеж след 2007-а като компенсация... - подема тя с крива усмивка. - Опции! Как ще се сетят за подобно нещо сами? И защо са им? Това е работа на вашия човек!

Докато автобусът се носеше по мостовете и магистралите, опасващи Филаделфия, не ме напускаше чувството, че навлизам все по-вътре в един забранен периметър. Смъртта на баща ми сякаш бе отровила всичко в радиус на десетки мили като неутронна бомба, чието невидимо лъчение беше осезаемо само за мен. Дори след толкова години споменът за катастрофата продължаваше да се оттича в атмосферата! В стомаха ми зрееше топка от притеснение. Вече не бях сигурен, че съм постъпил твърде разумно, като приех поканата. От другата страна на пътеката две грубовати наглед жени набиваха жълтеникава яхния направо от пластмасовата кутия.

Автобусът пристигна по разписание в 17,30. Надписът „Mr. Angel Banoff“ веднага прикова вниманието ми. Държеше го русолява, късо офъкана дама с плоско бяло лице и тънки елипсовидни очила.

- Мелва Блейн?

- Ейнджъл Баноф! Толкова се радвам да ви видя! Как пътувахте?

- Окей - казах, поемайки хладната й мека ръка.

- Имате ли багаж?

- Само това - подръпнах ремъка на малката раница.

Прекосихме чакалнята и излязохме на паркинга.

Мис или мисис Блейн караше ръбато мръсно-сребристосиво волво 940, с каквито обикновено са обзаведени самотните майки по филмите. Тя потегли енергично и почти веднага след това наби спирачки, за да даде път на черен мъж с ослепително бял каскет и перверзно дълго цигаре, който понакуцваше. Той обърна черните си очила към нас, кимна и отмина. Чак сега забелязах, че всъщност не куца, а се движи с лека танцова стъпка.

- Били ли сте друг път във Филаделфия? - дежурно попита Блейн.

- Не съм - поклатих глава; вече й го бях казал, но явно беше забравила или не се сещаше за друго.

Шосето заобикаляше даунтауна. В нашата лента имаше задръстване, наложи се да пълзим. Над града се трупаха тъмни облаци. Канеше се да вали. Усещането, че съм пресякъл забранена линия, не ме напускаше. Черният мъж може би беше изпратен именно за да ме предупреди: навлизаш в no go zone, brother! Пратен от кого, по дяволите?

- Нямах щастието да познавам баща ви, но сигурно е бил забележителен човек - обади се Мелва. - Съжалявам, че е починал толкова рано...

- Благодаря!

Няколко едри капки тупнаха върху предното стъкло. Помислих си, че не съм си взел почти никакви допълнителни дрехи.