Алек Попов - Черната кутия

В бутилката имаше още към два-три сантиметра, които си поделих братски с Юлия. Беше мълчала почти през цялото време. Била родена в Иваново-Французк, а родителите й, както разбрах, били фармацевти. Буржоазно занятие. Не знам защо, хората от Източна Европа винаги говорят за родителите си. Още при първата среща. Избутах Юревич настрани и я целунах в малката хлъзгава уста. Дънките на чатала й бяха опънати до пръсване. Тя отмести ръката ми и произнесе с нотка на обреченост:

- Хочеш миньет?

Каза го с едно особено „нь“, толкова древно, нежно и меко, сякаш се бе отронило от устата на самите славянски първоучители, светите братя Кирил и Методий. Усетих, че губя почва под краката, пропадам...

- Ну, давай !- изломотих с надебелял език.

Празната бутилка се търкулна под леглото.

- Science-Sobriety-Success! - вдъхновено изрецитира Уилфрид Драй. - The triple sygma! Това е девизът на нашия университет още от основаването му през 1865 година до днес.

Емблемата - три преплетени S, оформени като змийчета - стърчеше в началото на коридора, занитена между две стъклени плоскости. От нишите по стените гледаха портретите на ректорите.

- Нашата галерия на славата... - додаде той с копнеж. - Седем от тях са били математици! Включително Алис-тър Снейп, който е сключил епохалния договор с Дюпон. За съжаление, изтече преди три години.

Портретите сякаш се оглеждаха един в друг с незначителни отклонения, които убягваха от притъпеното ми внимание. Водката още не беше изветряла напълно от мозъка ми. В редицата от мрачни трезвеници професор Снейп не изпъкваше с нищо особено, освен може би с малко по-злото си лице. Всички изглеждаха облечени еднакво, независимо от епохата, през която бяха живели. Черни ръбати сака, излезли по-скоро от работилница за ковчези, отколкото от шивашко ателие. Сканирах механично дървения костюм на Драй, в който сякаш и спеше като Дракула в сандъка си. Жетонът ми падна, макар и с мъка:

Копелето мечтае да стане ректор!

Развеселих се от собствената си проницателност. Сутринта беше започнала трудно. Мъчех се да слепя парчетата от вечерта, но ръбовете им упорито не пасваха. Изпихме цялата водка. Това беше единственият сигурен, базисен факт, върху който можех да стъпя.

Преди да се качим в залата, където щеше да се състои награждаването, Драй ми показа една аудитория на първия етаж. Банките и подът бяха застлани с найлони, а до стената беше опряна висока алуминиева стълба. Висящият таван беше разглобен, откривайки плетеница от въздуховоди и кабели.

Недоумявах защо ме е довел тук.

- Има възможност - поде заговорнически той - да кръстим тази зала на името на баща ви.

- О, така ли, колко мило наистина! - смотолевих объркан, после се сетих, че на входа имаше табелка. - Но тя си има име?!

- Е да, бившата аудитория „Грант“- потвърди безцеремонно той. - Но след ремонта ще се казва иначе. За съжаление, бяхме принудени да го замразим поради недостиг на средства... Само не ме разбирайте погрешно! Не става дума за търговия. Просто ми се струва, че академичният съвет ще се отнесе много по-благосклонно към предложението ни, ако бъде съпроводено с един дарителски акт. Всъщност, не ни достигат около 50 000 долара...

- Моля? - трепнах.

- Но може би ще се оправим и с 30 000 долара... - долетя шепотът на Драй. - Ще бъдат освободени от данъци.

- Да, да - закимах, - непременно ще го имам предвид.

Мухомори Тахашава беше нафукано японско копеле с дълга до раменете коса, чиито краища се подвиваха навън. Носеше остри гъзарски чепици от змийска кожа на високи токове и копринена риза с голяма извадена яка. На фона на останалите математици, които се обличаха пет за четири, приличаше на телевизионна звезда. Той беше четвъртият поред носител на наградата „Баноф“.

- Хай! Хай! - мистър Тахашава отривисто стискаше всяка подадена му ръка и бързо се покланяше.

- Това е синът на професор Баноф - представи ме Мелва Блейн, която отново се беше присламчила отнякъде.

- Хай! - светна той. - Толкова съм горд! Благодаря ви, благодаря ви!

Искаше ми се да го информирам, че нямам нищо общо с избора му, нито с материята, на която се беше посветил, но той вече се кланяше на друга страна. Потърсих с поглед Юревич и Юлия. Може би още спяха в общежитието?... Не вярвах някога пътищата ни да се пресекат отново, което всъщност ме уреждаше. За сметка на това много държах да се срещна с бившия асистент на баща ми, Пинта Варава. Тази мисъл натрапчиво ме преследваше от мига, когато научих, че още се подвизава тук. Не бях сигурен какво точно ще му кажа, но го дължах на баща ми...