Алек Попов - Черната кутия

на инсталацията. Взривът настъпил към един след полунощ. Цялата улица била вдигната накрак. Надошли пожарна, линейка, полиция. Открили трупа на татко във вътрешния двор. Още димял и се наложило да го доугасят с пожарогасител.

- Извинявайте! - сепна се Варава. - Може би не държите на всички тези подробности?...

- Напротив, продължавайте!

Същата вечер татко бил на гости у професор Самогонов, който наскоро емигрирал със семейството си от все още съществуващия тогава СССР. И по стара традиция явно се почерпили. Докато Варава мънкаше, умът ми започна да реди свои версии за случилото се. Татко се връща, повече или по-малко на градус от Самогонов, когато на пътя му се изпречва някой като Пим, още по-мотан и от него, той не успява да спре навреме и... Ето ти труп! Но това е престъпление, хрумва ми, татко не е способен на подобно деяние. Ами ако някой друг го е забърсал преди него? Той просто си минава, вижда го, уверява се, че няма начин да му помогне, и решава да се възползва от ситуацията...

Уф, пак е кофти!

Изведнъж радиото запращя, сякаш някой разбъркваше ефира в шейкър. Опитах се да го наглася отново, но не успях и го изключих.

Варава не проговори, докато не стигнем до тях. Може би очакваше, че ще се разтопя от благодарност за това, че ми е върнал наследствената кола след повече от 15 години!

Дадох рязко газ, задните гуми изхвърлиха шадраван от пръски и се гмурнах в дъжда. Наближаваше пет, когато излязох на магистралата. Заредих на първата бензиностанция, купих нови чистачки и разгледах картата. Включих пак радиото: ефирът се беше изчистил, хванах някакъв рок канал. Снимката на баща ми лежеше на предната седалка. До вкъщи оставаха към 200 мили.

„Фактури! Фактури!“, дерат се циганките пред входа на пазар Илиенци. Намалявам скоростта. От двете страни на шосето се редят безразборно спрели автомобили: от жигулита и москвичи в безрадостни лайнени тонове до БМВ-та и аудита с тлъсти задници и ауспуси като ракетни двигатели. Аз самият се друсам в едно възстаричко пежо 404, собственост на БОРГРУ, предоставено ми любезно от Ирина Прашкова. Колата няма климатик, държа прозореца отворен, макар че през него влиза повече прах, отколкото хлад. Някъде отпред маневрира огромен ТИР със стока и принуждава цялата колона да спре.

- Бате, фактурка трябва ли ти? - надзърна мургаво лице.

- Каква фактура? - настъпва ме любопитство.

- Па, каквато искаш - усмихва се циганката; има дълго гладко лице със синкави устни.

- А истински ли са?

- Истински бе, бате! - размахва тя кочана под носа ми. - На, и пичат си имат, и всичко. За колко ти трябват?

- Не ми трябват, само питам.

Тя се отдръпва рязко.

- Ти кво, бе? Да не си данъчен, ууууу, да ти еба майката, да ти еба!

Колежките тутакси я наобикалят. Тя ме сочи и проклина на своя си език. Вдигам панически стъклото. Междувременно ТИР-ът най-сетне се напъхва в гърлото на пазара и движението се отпушва.

На седалката до мен е разгъната карта на София. От време на време й хвърлям по едно око, за да проверя къде се намирам. Не съм идвал досега в тази част на града. Край пътя ровят кучета и кокошки. Дворовете тънат в дива растителност, сред която личат ръждивите скелети на коли, ремаркета и арматура, надомъкнати кой знае откъде. Прозорците на къщите са облепени с вестници. Тук-там, сякаш пробили пелената от униние, се възправят нови, екстравагантни постройки в ярки цветове, накачулени със сателитни антени и слънчеви батерии - знаци на локален просперитет. Най-сетне в полезрението ми изплува нещо средно между бакалница и кръчма, обозначено като „Американ-маркет“. Под навеса седят трима местни и пият бира.

- Да знаете улица Сегундо Мартинез? - проточвам врат през прозореца.

Тримата се споглеждат в недоумение.

- Ти кого търсиш? - прозява се дангалакът с червената риза.

- Един човек...

Прозявката се предава на останалите. Лесничейската шапка отпива от бирата си и констатира, че бързо се е стоплила. Наоколо няма жива душа.

- Никодимов - предавам се. - Станко Никодимов.

- Станко Дипломатот? - оживява се мустакатият.

- Точно така.

- Че него не го ли уволниха? Кога беше, преди три ли, четири години... Оня Костов го уволни - разфилософства се дангалакът.

- Не, бе! Пенсионира се човекът - намесва се третият.

Тоя с шапката се сеща, че снахата на брат му и дъщерята на Никодимов са учили заедно в английската гимназия. После онази заминала за Австралия...

- То всичко живо се изнесе! Само мангалите останаха - обобщава дангалакът. - И ние.