Алек Попов - Черната кутия

Моторът угасна изведнъж.

В един момент просто престанах да го чувам и вместо него през открехнатия прозорец нахлу шумоленето на високите дървета от двете страни на шосето. Колата продължи да се плъзга по инерция по нанадолнището. Отбих инстинктивно, за да не ме забърше някой профучаващ камион, макар че движението беше съвършено умряло. Предницата потъна в някакви храсти.

Е, казах си, дотук беше!

Звездите блещукаха над пътя между почти докосващите се върхове на дърветата. В топлата нощ невидима птица припяваше: ве-еех-ве-еех-ве-еех... Известно време въртях глава в двете посоки, но отникъде не изскочиха фарове. Постепенно се примирих, че ще ми се наложи да прекарам нощта тук. Отворих багажника, където се валяха куп безполезни вехтории: пукнато странично огледало, парцали, шишета, стари вестници, включително чифт маратонки в процес на фосилизация. Заех се да разчиствам боклуците на Варава, без да се замислям особено за екологичните последствия. Сигурно от нерви. „Вееех!“, особено пронизително изпищя птицата. Струваше ми се, че е кацнала над главата ми. В бутилката Джим Бим имаше към три пръста кафява течност. Подсвирнах от щастие. Знаех си, че ще изкопая нещо! Отпуших я, помирисах я - това беше. Теглих една глътка. „Вееех!“, обади се пак птицата. „Вееех и на тебе, птицо!“, отвърнах й. Давах си сметка колко абсурдно звучи, но изведнъж си помислих, че тази бутилка може би е останала още от баща ми... Хлопнах капака на багажника и се изтегнах на предната седалка, като оставих вратата отворена. Уискито мазно течеше в гърлото ми, без да го изгаря. Беше наистина отлежало. Пресегнах се и включих радиото. Шумотевица изпълваше ефира накъдето и да завъртя копчето. Тъкмо реших да се откажа, когато се натъкнах на ясен мъжки глас. Заслушах се. Бавно и тържествено, сякаш обявяваше номинациите за Оскар, някой четеше Светото писание:

Тогава един книжник се приближи до Него и Му рече: Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш.

А Иисус му казва: лисиците имат леговища и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони.

Друг пък от учениците Му рече:

Господи, позволи ми първом да отида и погреба баща си. Но Иисус му рече: върви след Мене и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

От терасата на Копитото София изглежда обвита в тънка бяла мъгла като праисторическо блато, в което блещукат живи огънчета. Навремето нашите често ни водеха тук през уикендите. Имаше ресторант на „Балкантурист“, в който съм ял доста вкусно телешко варено. Взимахме лифта от Княжево. Спомням си, че винаги имаше опашка. Сега въжената линия ръждясва, старият ресторант е приватизиран и префасониран в луксозен хотелски комплекс. На около двеста метра от него е побита новата телевизионна кула.

Отивам с такси, за да не ми се налага да броя глътките си. На разклона преди кулата ни спират двама полицаи със зелени флуоресциращи жилетки.

- Вие за мероприятието ли сте? - предпазливо се интересува единият.

Показвам поканата, голяма лъскава карта с надпис:

Летен благотворителен бал на мутантите.

Получих я по някакъв наплашен куриер с вид на ученик, който пази топките си от неочаквани удари. Стомахов е решил да ме интегрира във висшето общество. Балът се организира за втори път по случай края на активния политически сезон. В дъното стои виден столичен травестит, който върти просперираща пиар агенция и се изживява като светски гуру. Медии не се допускат, но предполагам, че гората бъка от папараци. Ексклузивният характер на акцията само подсилва притегателната й сила сред така наречения елит, ако се съди по лимузините на паркинга. Евтината публичност вече не се харчи. Колкото по-тясна става шпионката, толкова по-интересен ставаш.

Човек от охраната със стоп-палка насочва прииждащите коли. Цифрите на номерата им напомнят загадъчен машинен код. Шофьорите пушат, облегнати на парапета. Телевизионната кула стърчи в небето като стрелка на гигантски слънчев часовник. Върхът й улавя последните лъчи.

Пред хотела спира едно от ония тлъсти нови БМВ-та с мутирала предница като телешка муцуна. Отвътре изскача дребен тип в розов фрак, маскиран като заек. Намества клепоухата си глава и притичва по червената пътека. Поемам след него, но портиерите препречват пътя ми. Тиквам поканата под носа им.

- Съжалявам, господине, но не можем да ви пуснем без костюм!

Обработени са от главата до петите със златист и сребрист спрей като мимовете, които стърчат по площадите на европейските градове и чакат да им пуснеш някоя монета, за да се размърдат.