Алек Попов - Черната кутия

Още на следващия завой, не бях вървял и пет минути, се откри широка поляна. От дясната страна имаше малка бензиностанция с три или четири яркочервени колонки. Изникна толкова бързо, почти като видение, че замръзнах на място. Полегатите, изгорели от слънцето треви леко се вълнуваха, вплели в себе си шарките на полските цветя. Малко зад бензиностанцията се издигаше дървена къщичка, опасана от веранда с мрежа против комари. До нея беше паркиран стар олющен пикап. Докато вървях към колонките, установих, че ме завладява странно безпокойство. Цялата канава на пейзажа сякаш невидимо вибрираше, пропускайки ме в себе си.

Никой не излезе да ме посрещне, като изключим черното рунтаво куче, което изпълзя от колибката си и ме изгледа смръщено. Поспрях, но забелязах, че е вързано, и продължих. J. MORENO’S GAS STATION, пишеше с изтрити букви над барачката. Вътре имаше огромен стар касов апарат, няколко рафта с автомобилни аксесоари, неизменните кендита, шкаф с безалкохолни и бира.

- Търсите ли нещо? - прозвуча зад гърба ми.

Мъжът ме изучаваше съсредоточено през дебелите си очила. Беше на години, побелял, но още як. Тирантите повдигаха работните му панталони чак до пъпа. Носеше чиста памучна риза без яка и високи бензинджийски обувки. Гладко избръснатото му лице ухаеше на одеколон. Разпознах сладникавата жилка на Old Spice. Баща ми слагаше същия.

- Закъсах с колата.

- Аха - кимна той. - Искате ли да ви изтегля?

- Ннне. Мисля, че останах без бензин...

- Е, случва се. Наоколо няма други бензиностанции. Носите ли си туба?

- Туба ли? - глупаво повторих. - Нямам туба.

Сетих се за шишетата, които бях изхвърлил в гората. Можех да изтичам да взема някое, но той измъкна тенекиена лейка с дълъг чучур.

- Мисля, че ще свърши работа - откачи маркуча и невъзмутимо я напълни. - Да ви закарам ли?

- Благодаря - казах съвсем замаян, - но съм спрял на пет минути оттук. Късмет! Ако знаех, че толкова наблизо има бензиностанция, нямаше да спя в гората. Сега се връщам...

- Спали сте в гората? - леко се обезпокои той. - Това никак не е разумно!

Крачех бързо, лейката се удряше в крака ми, бензинът плискаше.

Не знам откъде ми хрумна, че този непознат мъж може да е татко. Често съм си представял как живее някъде на майната си, може би точно край такъв малък път, под чуждо име и се занимава с нещо съвършено различно, съвсем обикновено като това, да налива бензин. Никога обаче не съм се замислял как би изглеждала срещата ни. Какво казвам аз? Какво казва той?

Татко, това би могъл да бъде татко, въртеше се в ума ми...

Развъртях капачката на резервоара с несигурни пръсти и излях вътре съдържанието на лейката. Около три литра. Обзе ме силно желание да се метна в колата и да отпраша накъдето ми видят очите. Но нямаше да стигна далеч...

Не можех да избягам!

Заварих го до една от колонките с ръце в джобовете. Май не страдаше от липса на свободно време. При вида на колата по устните му пробяга усмивка. Плъзна длан върху калника и го натисна.

- Как е красавицата? Държи ли се?

- Не знам - свих рамене. - Имам я едва от вчера.

Направи ми знак да вдигна капака. Двамата се надвесихме над мотора. Гледката не беше обещаваща.

- Хъм, явно отдавна никой не е бъркал тук...

Кимнах, взирайки се в ръждивите опушени дебри.

Всъщност използвах случая да изследвам лицето му отблизо. Но не откривах особена прилика с баща ми. Той изтегли пръчката на маслото, огледа я критично и ми я тикна под носа. В самия й край висеше мазна черна капка.

- Пак добре, че ти е свършил бензинът! Иначе двигателят като нищо щеше да блокира. Охо, и вода нямаш...

- Така ми я дадоха! - рекох предизвикателно.

Мъжът избърса ръце в парцала, който извади от джоба си, и погледна часовника си.

- След малко ще дойде помощникът ми, Езра Паунд. Той е по техниката. Аз водя сметките. Разбрах, че си имал трудна нощ... Сигурно си гладен и искаш да се измиеш? Ела с мен!

- Добре - кимнах автоматично.

На терасата имаше няколко плетени стола и масичка. Той влезе в къщата, чух го да казва нещо, после се върна и ме попита какво ми се яде. Ами, каквото има, свих рамене. Окей, рече, ще ти направим сандвич. Кафе? Да, да, кафе ми се пиеше. След малко се появи висока, сравнително млада жена с червеникава вълниста коса и лятна рокля на цветчета. Боса.

- Дейна - представи я кратко той, без излишни обяснения.

- Hi, Hi! - прозвъня гласът й.

Връхчетата на гърдите й бяха наболи през тънкия плат.

Тя сложи пред мен сандвича, съставен от две препечени филийки с шунка и сирене, и чаша портокалов сок. После донесе и каната с кафето. Докато дъвчех, си мислех: добре се е уредил, хитрецът! Чудех се, няма ли да изскочи и някое хлапе отнякъде за капак на идилията. Но не изскочи.