Алек Попов - Черната кутия

- Good day , мистър Ексман! Как си? - мъжът докосна ръба на шапката си.

- Здрасти, шерифе! Хвала на бога, добре сме!

- Някой е изхвърлил боклуците си край пътя. Чудя се кой ли може да е?

Тясното му сбръчкано лице се обърна към мен.

- Той е мой гост! - Ексман пристъпи напред, сякаш за да ме защити.

- Ако ще остава, трябва да го регистрираш. Знаеш правилата, нали? След онова, което се случи... Трябва да сме нащрек.

- Не, не, няма да остава! - прекъсна го Ексман. - Просто минава. Сега си тръгва! Езра, готова ли е колата?

Младежът излезе от барачката.

- Сменил съм маслото и филтъра, шефе. Налях му и вода.

- Напълни ли резервоара?

- Догоре, шефе! - той ми подхвърли ключовете.

- Хубава кола... - отбеляза шерифът по-сговорчиво.

- Нали ще му покажеш как да излезе до магистралата за Ню Йорк? - делово се намеси Ексман.

- Няма проблем. Ще го заведа до моста. Оттам е лесно.

- Е, чу ли? Карай след него! - рече мъжът, когото наричаха Ексман, и ме тупна по рамото.

Дейна продължаваше да стърчи на верандата. Махнах ѝ. Тя се усмихна, както ми се стори, с облекчение и на свой ред ми помаха. Сетих се, че още не съм платил, и извадих портфейла си.

- Колко ви дължа, сър?

- Нищо, синко! Хайде тръгвай! - стори ми се изнервен.

- Боклуците, Ексман! - напомни му шерифът, преди да седне в колата си. - В твоя парцел са!

- Не бери грижа, ще ги съберем! - извика мъжът, после се обърна към мен и неочаквано изтърси: - Намери си жена, която ще скочи в лодката ти, без да задава въпроси, и ще бъдеш щастлив...

- Довиждане - казах на чист български.

Дойде ми изведнъж. Не знам какво очаквах, че ще се случи. Струваше ми се, че произнасям магическа дума, заклинание, което ще отключи някаква скрита врата. Нещо като „Сезам, отвори се!“. Очаквах сърцето му да се пропука и отвътре да потече, да избие като дълго затискан извор... Какво, по дяволите?! Реката на бащиния език, понесла спомени, сълзи, сополи...

Очите му строго се събраха. Клизма? Това ли се опитваш да ми сториш, синко? Душевна клизма? Няма да стане!

Малко преди стария железен мост колата на шерифа отби встрани. Той подаде ръката си от прозореца и посочи напред. Отдолу течеше бавна, очевидно дълбока, зеленикаво-черна река. Щом стъпих на моста, почувствах как нещо ме изтегли напред като платформа на бърз влак, прелетях между пръчките на металната конструкция и се намерих отвъд.

Тясната асфалтова лента криволичи в мрака. Малката бяла ръка сменя скоростите с уверени, макар и понякога резки движения. Ниският опел тигра лети стабилно по завоите.

- А от коя вълна е Азис? - подхвърлям замислено.

- От Третата! - засмива се Прашкова.

Върху облите й страни изникват лукави трапчинки. Маската е измачкала прическата й. Стърчащите червеникави кичури й придават момчешки вид.

- Защо гарантира за мен? Едва се познаваме.

- Айвън ме помоли. Пък и ми се виждаш свестен. Жалко, че оня тъп гущер провали избора ти. Винаги съм подозирала, че е свързан с тия от Първата вълна. Нищо, следващия път!

Уверявам я, че това съвсем не ме притеснява. Не съм дошъл, за да ставам част нито от Първата, нито от Втората вълна. Пък и, честно казано, не виждам особена разлика. Последното обаче го казвам наум.

- Чувал ли си се с твоя партньор?

- Не - поклащам глава. - Чакам го.

- В него има нещо, което ме плаши - Прашкова оправя кичура, който влиза в окото й.

- Може би защото се връща оттам, накъдето ние сме тръгнали?

На разклона пак се изпречват зелените флуоресцентни жилетки. Нямам идея колко е пила, но като че ли не й дреме особено. Ако се съди по нервните гласове и сините мигащи лампи, ченгетата явно си имат по-сериозни грижи.

- Какво е станало? - проточва шия Прашкова, минавайки край тях.

- Абе пак гръмнали некой - махва с досада единият.

- Кой, бе?

- Некой си там, Смочев.

- Айде, движение! - долита строг глас.

Край пътя стърчи деформирана до неузнаваемост черна маса. Настилката е залята с нещо лепкаво. Мирише на изгорели гуми. Суетят се хора с куфарчета и бели престилки. От другата страна на пътя е спряла линейка. Задните й врати зеят. Мярват се носилки, покрити с найлон. Повдига ми се.

Прашкова отваря телефона си, натиска и невъзмутимо съобщава:

- Кандидатурата на Смочев току-що отпадна. Бог да го прости.

Отблясъците на полицейските коли играят върху облите й колене.

- Абе, кой е този Смочев? - интересувам се.

- Беше - поклаща глава тя. - Търгува с метали. И метални изделия. Но вече ще членува в КУМ. Където членуват впрочем повечето от Първата вълна.