Алек Попов - Черната кутия

Вратата хлопва зад синия й гръб.

Отварям шепа: стандартно USB, с памет 1 гигабайт, от Samsung. Парченце от мозъка на Курц. Какво ли има вътре? Едвам сдържам любопитството си. Бодвам устройството в лаптопа си и пробвам да вляза.

Unauthorized Access!

Enter your password : ...........................

Курсорът мига подканящо. Нямам и най-бегла идея каква може да бъде паролата. Име на място, където е бил или където е искал да отиде? На жена или на домашен любимец? Или просто поредица от букви и числа. Излишно е да гадая. В такива моменти разбираш колко малко всъщност си познавал някого. Може би ще се наложи да прибягна до услугите на някой от чевръстите местни хакери. Откъде ще го намеря? Колко ще струва? И дали си струва усилието?

Откъм вратата долита шум, нещо между почукване и драскане.

- Да! - казвам високо.

Един след друг в кабинета ми се вмъкват тримата помощници. Изглеждат леко гузни, сякаш досега са надзъртали през ключалката. Мъкнат нещо обемисто, увито в празнична хартия на звездички.

- Дойдохме да се сбогуваме - усмихва се Динамо.

- Приемете този малък ведомствен подарък...

Слагат го на бюрото.

- Ама нямаше нужда... - надигам се притеснено.

Отварям го, за да не излезе, че се надувам. Изпод хартията се подава макет на черешовото топче. В дулото му е затъкнато тънко шише ракия. Върху дървото е издълбано с пирограф: Bulgaria. Трогателно безвкусно!

- Ще ни дадете ли препоръки? - делово се обажда Коста.

- Моля?

- Че сте доволни от нас и английският ни е на ниво.

- Защо?

Тримата се споглеждат с лека тревога.

- Човек не знае кога ще му се наложи - предпазливо отбелязва Динамо.

- За сивито... - стеснително мънка Коста.

- Ние сме ги приготвили! - намесва се Росен.

To whom it may concern [11] На вниманието на този, за когото може да представлява интерес. Б. а. ...

Двоумя се няколко секунди. Сетне махвам с ръка. Майната му! Праскам по един подпис и на трите еднакви екземпляра. На добър час! Изнизват се един подир друг по същия начин, както са влезли. Спирам поглед върху гърлото на шишето, подаващо се от дулото. Откъде са го изкопали? Сигурно от склада с ведомствени сувенири, връчвани навремето на гостите от братските страни.

Неочаквано ме обзема вдъхновение и съчинявам следната поема:

„Тук съм за малко и съм отдалече...“, повтарям си. Първо на български. После на английски. Курсорът продължава да мига настойчиво в края на двете точки. Хъм... защо не, по дяволите? Въвеждам изречението, натискам enter.

Вътре съм!

- О, мили... - прошепна тя, отвръщайки на целувките ми с пъргав мокър език. - Не ми казвай, че тези неща те възбуждат! Няма да постъпиш с мен по този начин, нали? Не си такъв, нали? Обещай, че няма да ме наказваш! Никога!!

Кучката се въртеше край вратата и тънко цвилеше.

- Трябва да я изведа - въздъхна Даян.

- Ти по-добре недей излиза никъде! - рекох. - Сигурно ще те търсят.

От хладилника вееше безутешна пустота. Пресмятах какво ще ми трябва, за да забъркам някоя манджица. Добре, че е картата на брат ми! Май ще се наложи да се разделя с Голямата бяла лейди по-скоро, отколкото очаквам.

- Имаш ли пари?

- Моля? - обърнах се.