Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Въображаемият слушател изтъкна съвсем основателно, че обществото е много задължено на господин Бломквист и на неговите колеги за преданата им дейност в полза на обществото.

— Преди да се разделим, млади човече — продължи детективът и извади лулата от устата си, — искам да ви уверя, че не си заслужава да се вършат престъпления. Честността е най-добрата политика. Дори и Артур Стрьом го сподели веднъж с мен. Искрено се надявам, че там, където е сега, той си дава още по-ясна сметка за това. Така или иначе, очакват го поне няколко години размисъл. А като си мисля за чичо Ейнар, имам предвид Ейнар Линдерберг, чудя се как такъв млад човек е успял да кривне от правия път. Дано наказанието му помогне да стане човек. Защото, както казах преди малко, не си заслужава да се престъпва закона!

— Кале!

Ева-Лота подаде глава през процепа в оградата.

— Кале, какво си се излегнал с поглед, забит в небето? Защо не дойдеш тук? С Андерс се каним да идем до центъра.

— Довиждане, младежо — сбогува се Великият детектив. — Госпожица Лизандър ме вика, а, между нас казано, след време възнамерявам да се оженя за нея.

Въображаемият слушател поздрави госпожица Лизандър за избора й.

— Е, тя още не знае това — призна чистосърдечно Великият детектив и подскачайки на един крак, се отправи към процепа в оградата, където го очакваха току-що споменатата госпожица и господин Бенгтсон.

Беше събота вечер и градчето тънеше в тишина и покой. Ева-Лота, Андерс и Кале крачеха бавно по Главната улица. Цветовете на кестените отдавна бяха опадали, но в градинките пред къщите вече бяха нацъфтели рози, теменуги и камбанки. Децата поеха към работилницата за щавене на кожи. Фредрик с дървения крак беше готов и чакаше полицая Бьорк. Кале, Ева-Лота и Андерс постояха, за да чуят някоя и друга от неговите случки от живота. След това продължиха към Прерията.

— Я, ей ги там Сикстен, Бенка и Йонте — възкликна внезапно Андерс и очите му засвяткаха възбудено.

Кале и Ева-Лота пристъпиха по-близо до своя водач. Воините на Бялата роза приближиха воините на Червената.

Срещнаха се. Съгласно мирния договор водачът на Бялата роза трябваше да се поклони три пъти и да каже: „Зная, че не съм достоен да стъпвам по земята, по която и ти стъпваш, господарю!“. Предводителят на Червените рози наблюдаваше противника и чакаше. Ала предводителят на Белите рози само подхвърли презрително:

— Защо не се гръмнете?

Радостна усмивка озари лицето на водача на Червените рози.

— Война, така ли?

— Да! — драматично се удари в гърдите предводителят на Белите рози. — Да, това означава война между Бялата и Червената роза. Хиляди и още много хиляди храбреци ще паднат в боя и нощта на смъртта ще ги погълне.

Астрид Линдгрен беше необикновена личност — мъдра, пряма, решителна и с голямо чувство за хумор. Творчеството й също бе невероятно — тя създаде свой собствен свят и го насели с незабравими герои. Още по-трудно е да се обясни творческата й продуктивност, като се има предвид, че двадесет и четири години бе редактор в издателство „Рабен и Сьогрен“.

През 1945 г. Астрид Линдгрен спечели първа награда в конкурс на издателството с дръзката си книга — „Пипи Дългото чорапче“, която завинаги щеше да преобрази света на детската литература.

Благодарение на Астрид издателството стана известно в цял свят. И не само заради нейните книги, които имахме честта да публикуваме първи. През 1946 г. ни осени гениално хрумване: „Защо не поканим Астрид да работи при нас? Нали може да пише на машина!“. Астрид Линдгрен често се шегуваше за това свое назначение: „Ето още едно доказателство, колко полезно е да знаеш да пишеш на машина! Мисля, че благодарение на това ми умение, през есента на 1946 г. ме назначиха да отговарям за детските книги в «Рабен и Сьогрен». Не знаех абсолютно нищо за книгоиздаването. Е, имаше нещо, което наистина знаех! Разпознавах добрата детска книга, веднага щом я видех. Или по-точно — щом я прочетях. Оттук трябваше да започна. Да търся хубави детски книги. Можете ли да си представите по-приятна работа?“.

Астрид остана в издателството до 1970 година. Наистина забележително постоянство! Макар самата тя скромно да казваше: „Аз просто седях там и четях ръкописи. Най-много да напишех писмо до някой бъдещ автор или да отговорех на нечий въпрос. Често ме питаха: «Как трябва да изглежда хубавата книга?». Всеки път отговарях: «Просто да бъде хубава!», защото наистина не знам друга рецепта“.