Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Кале! Андерс! Ева-Лота! Тук ли сте!

Вдигнал глава към тавана на пекарната, Сикстен се чудеше дали някоя от Белите рози ще се подаде от отвора, за да отвърне на призива му.

— А може ли да попитаме защо ви няма? — извика Йонте, когато откъм главната квартира на Белите не се чу никакъв отговор.

— Наистина ли ви няма? — попита още веднъж Сикстен доста недоверчиво.

В отвора на тавана се появи светлата коса на Кале Бломквист.

— Не, няма ни — увери ги той съвсем сериозно. — Само се правим, че сме тук.

Сикстен изобщо не забеляза тънката ирония в думите му.

— Какво правите? — искаше да знае той.

— А ти какво си мислиш, че правим? — подразни го Кале. — Че си играем на бащи, майки и деца?

— От вас всичко може да се очаква — отвърна Сикстен. — Андерс и Ева-Лота също ли са там?

Горе в отвора на тавана се появиха още две глави.

— Не, и ние не сме тук — заяви Ева-Лота. — Впрочем, какво искате, Червени?

— А, само да ви счупим главите — отвърна нежно Сикстен.

— И да разберем най-сетне какво ще стане с Великия Мумрих — допълни Бенка.

— Цялата лятна ваканция ли ще мине, преди да се решите? — попита Йонте. — Е, кажете най-сетне? Скрихте ли го, или не?

Андерс пъргаво се спусна по въжето, същото въже, което Белите рози използваха, за да слизат бързо на земята от главната си квартира на тавана.

— Разбира се, че скрихме Великия Мумрих — каза той. Отиде при предводителя на Червените рози, погледна го сериозно в очите и рече, подчертавайки всяка дума: — Птицата е черно-бяла, свива си гнездо недалеч от пустата крепост. Търсете тази нощ!

— Въшльовци! — Така червеният предводител отговори на предизвикателството.

Той веднага поведе своите рицари към тайното място зад храстите с френско грозде, за да се посъветва с тях каква ли е тази „черно-бяла птица“.

— Сетих се! Това трябва да е сврака — провикна се Йонте. — Великия Мумрих е скрит в свраче гнездо! Всяко бебе би се сетило.

— Да, да, мъничък Йонте, всяко бебе би могло да се досети за това — отвърна му Ева-Лота от тавана на пекарната. — Дори едно толкова малко бебче като теб можа да се сети. Браво на детето!

— Шефе, даваш ли ми малко отпуска? Искам да отида и да се разправя веднъж завинаги с тях! — попита Йонте.

Но Сикстен смяташе Великия Мумрих за най-важното нещо на света и Йонте трябваше да се откаже от наказателната си експедиция.

— … „недалеч от пустата крепост“. Това трябва да са развалините на замъка — прошепна предпазливо Бенка, за да не го чуе Ева-Лота.

— В свраче гнездо, близо до развалините на замъка — рече доволно Сикстен. — Хайде, да изчезваме оттук.

Градинската врата на пекаря се затръшна след тримата рицари на Червената роза с такава сила, че на верандата котката на Ева-Лота скочи стресната посред следобедната си дрямка. Пекарят Лизандър подаде добродушното си лице през прозореца и извика на дъщеря си:

— Ева-Лота, чудя се колко ли време ще ви е необходимо, за да вдигнете във въздуха пекарната?

— Ние ли? — възмути се искрено Ева-Лота. — Какво сме виновни ние, че Червените напускат имението ни като стадо бизони? Ние не затръшваме така вратата.

— О, да, вие сте същински ангелчета! — отвърна пекарят и подаде на Белите рози, които не затръшват градински врати, една тава с апетитни копенхагенски кифлички.

Няколко минути по-късно трите Бели рози профучаха през градинската порта и я блъснаха след себе си с такава сила, че цветята в близките лехи заръсиха с меланхолна въздишка последните си увехнали листенца по земята. И пекарят въздъхна. „Стадо бизони“ — това бяха думи на самата Ева-Лота.

Войната между Белите и Червените рози избухна в една мирна лятна вечер преди две години. Тя продължаваше вече трета година и никоя от воюващите страни не проявяваше признаци на изтощение. Напротив! Андерс често говореше за Трийсетгодишната война 1като пример, достоен за подражание.

— Щом те някога са могли да издържат толкова дълго — твърдеше той, изпълнен с ентусиазъм, — то ние можем още по-дълго.

Ева-Лота гледаше по-трезво на нещата:

— Представи си как би изглеждал като тлъст, дърт чичко, който пълзи из канавките и търси Великия Мумрих. Целият град ще ти се смее.

Това беше доста неприятна мисъл. Станал за посмешище и — още по-лошо — на четиридесет години, докато в същото време има щастливци, които са само на тринадесет-четиринадесет години! Андерс изпита истинска неприязън към тези деца, които някой ден ще наследят техните бойни полета, скривалища и войни между рози и освен това ще имат безсрамието да му се присмиват. На него, предводителя на Белите рози от някогашните славни времена, когато тези сополивковци още дори не са били родени.