Астрид Линдгрен: Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Ауу! — изрева поразеният враг.

Беше гласът на Кале.

— Но какво ти става? — възмути се Ева-Лота. — Защо ме налагаше така?

— А ти защо се биеше? — отвърна Кале. — Аз само исках да ти помогна.

Йонте се разкиска от удоволствие и побърза да се отдалечи от опасните си съседи. Това не беше за него: сам с две Бели рози в тъмния проход. Той тичаше с всички сили към светлия отвор в стената, за да излезе на двора. За сбогом извика:

— Отлично! Добре се насинете! Така ще ни спестите много труд.

— След него, Ева-Лота! — викна Кале и те се втурнаха към изхода.

Но там, в двора на замъка, вече се бяха срещнали двамата предводители и се биеха ожесточено. Въоръжени всеки със своя дървен меч, те се сражаваха под лунната светлина. Ева-Лота и Кале се разтрепериха от вълнение, когато съзряха черните сенки, мятащи се из кръглия двор.

Ето това беше истинската Война на розите! Точно между тези средновековни стени трябваше да се срещнат противниците в нощната битка. Така е ставало, когато се е вихрела истинската война между истинските Червени и Бели рози и стотици хиляди са намерили смъртта си, а душите им са преминали в отвъдното — в нощта на смъртта! Като зловещ леден полъх ги лъхна усещането как е било тогава, когато Войната на розите не е била просто забавна игра. Този дуел на лунната светлина внезапно престана да бъде игра. Беше борба на живот и смърт и можеше да свърши само когато някоя от черните сенки, които сега се мятаха между крепостните стени, най-сетне паднеше неподвижна и останеше да лежи там.

— Стотици хиляди души ще намерят смъртта си… — шепнеше си Кале.

— О, млъкни, моля те — сряза го Ева-Лота.

Очите й бяха приковани в дуелиращите се сенки, тя трепереше с цялото си тяло от вълнение. Близо до нея бяха застанали Бенка и Йонте и следяха ожесточената схватка със затаен дъх. Сенките настъпваха, парираха и кръстосваха мечове, оттегляха се и отново се хвърляха в атака. Биеха се съвсем безмълвно. Чуваше се само ужасният звук от кръстосването на мечовете.

— Приспи ги за вечен сън с приспивната песен на мечовете! — рецитираше тържествено Бенка. — И го прасни тъй, че да види всички звезди на небето! — добави той, за да разсее странната магия, която излъчваха двете сенки в мрака.

Ева-Лота се съвзе и си пое дъх облекчена. По дяволите, това бяха само Андерс и Сикстен, които кръстосваха дървените си саби.

— Прогони го от бащината му крепост! — викна Кале окуражително на предводителя си.

Предводителят правеше каквото му бе по силите. Той не можеше да прогони Сикстен от бащината му крепост, но със силата на меча си го изтласкваше заднишком към помпата в средата на двора. До помпата имаше стар водоскок с мръсен басейн. Беше само въпрос на секунди да се случи онова, което стана: след една непредпазлива крачка червеният предводител падна назад в басейна.

С ликуващите си викове Кале и Ева-Лота заглушиха ядните протести на Червените. Но Сикстен се надигна от басейна и наистина побесня. Като раздразнен бик той се хвърли към Андерс, който пък за разнообразие се обърна и му избяга. Хълцайки от смях, той се втурна към крепостната стена и започна да се катери по нея. Но преди да успее, Сикстен вече беше по петите му.

— Накъде си тръгнал? — попита го подигравателно Андерс и го погледна отвисоко. — Нали искаше да пируваш в бащината си крепост?

— Преди това обаче ще те скалпирам набързо — отговори му Сикстен.

Андерс затича леко по стената. Той все пак обмисляше какво ли би се случило, ако Сикстен го настигне. Да се бият тук горе беше направо опасно за живота: от едната страна на крепостната стена зееше пропаст. Достатъчно беше Сикстен да го преследва още двадесет метра на изток, където мекият тревист хълм свършваше и се отваряше тъмната бездна, дълбока поне тридесет метра. Нищо не пречеше всъщност на Андерс да скочи от стената, преди да е достигнал страховитата пропаст, но той някак не се сети за това. Всичко, което беше опасно, доставяше удоволствие, а тази нощ бе предопределена за опасности. Навярно го беше обзело и някакво лунно умопомрачение, понеже изпитваше диво удоволствие да върши съвършено безумни неща. Искаше да направи нещо, което наистина да вземе ума на Червените.

— Ела, ела, мъничък Сикстен — подмамваше го той. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?

— Само почакай, идвам — ръмжеше Сикстен.

Той много добре разбираше какво си е наумил Андерс. Но не беше от тези, на които лесно може да им се вземе ума.