Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Хайде, Венка и Йонте, да изчезваме!

И Сикстен тръгва бързо напред, а верните му рицари го следват към портата на крепостния двор. На излизане той се обръща и махва на Кале, Андерс и Ева-Лота:

— Хей, вие червейчета на Бялата роза — вика той с все сили. — Утре ще ви изличим от земната повърхност!

Обаче той много се заблуждава. Ще мине доста време, преди Розите да се срещнат отново.

Щастливи и доволни, трите Бели рози вървяха към града. Какво ли не преживяха тази нощ, но дори премеждията на Андерс не ги извадиха от равновесие. Те имаха завидната способност на младите същества да приемат живота такъв какъвто беше. Докато Андерс висеше в храста, те бяха обезумели от страх. Но защо да продължават да се страхуват сега, когато всичко беше зад гърба им? Нали беше свършило добре! Андерс изобщо не беше в шок. Той нямаше намерение да сънува кошмари заради това незначително събитие. Искаше да си отиде у дома, да се наспи спокойно, уверен, че на следващия ден го очакват нови опасности. Но писано било никоя от Белите рози да не се наспи тази нощ.

Те вървяха в индианска нишка по малката тясна пътека към града. Не бяха особено изморени, но Кале се прозяваше доста често и накрая заяви, че спането нощем е много популярно сред хората и затова нищо не пречи в края на краищата да опитат, за да видят какво му е толкова интересното.

— На Расмус то несъмнено се харесва — прошепна Ева-Лота разчувствана и спря пред вилата на Еклунд: — О, колко ли е сладък, докато спи!

— О, не, не, моля те, Ева-Лота — рече Андерс заклинателно. — Само не започвай отново!

Да, по това време Расмус и баща му със сигурност спяха в самотния си дом. На горния етаж имаше отворен прозорец, зад който се вееше леко бяла завеса, сякаш помахваше на тримата нощни пътника долу на пътя. Беше толкова тихо, толкова спокойно, че Андерс неволно сниши глас, за да не събуди хората, които спяха там горе зад развяната завеса.

Но имаше някой, който не беше толкова загрижен за съня на другите. Някой, който приближаваше с кола, чийто мотор загриза нощната тишина. Можеше да се чуе как той превключва скоростите на склона.

— Кой, по дяволите, се разхожда по това време с кола? — почуди се Кале.

— А тебе какво те засяга? — отвърна кратко Андерс. — Хайде да вървим. Какво чакаме всъщност?

Но дълбоко, дълбоко в душата на Кале, великият детектив Бломквист надигна сънено глава. Имаше някога времена, когато Кале не беше просто Кале, а великият детектив Бломквист: проницателният, неподкупен маестро, който бдеше за сигурността на града и делеше своите съграждани на две основни категории, „арестувани“ и „все още неарестувани“. Но междувременно и здравият разум на Кале бе пораснал и сега той се чувстваше велик детектив само в определени, съвсем особени случаи. А този тук беше точно такъв. Действително: Точно такъв беше случаят!

Накъде всъщност се беше запътил човекът с колата? Тук горе имаше само една къща, вилата на Еклунд. Като изнесен напред преден пост, тя беше построена доста над останалите къщи на града. Нямаше признаци професорът да очаква гости. Къщата спеше. Дали пък в колата не седеше любовна двойка? Двама влюбени, които са излезли от града, за да се любуват на луната? Но тогава това беше двойка влюбени без никакъв усет за подходящото място. Истинското място за бленуване в града беше точно в обратната посока. Пък и трябваше да си доста умопомрачен от любов, за да избереш за любовно пътуване този стръмен, тесен път с много завои. Но кой беше все пак този, който приближаваше с колата? Никой истински детектив не оставя такъв въпрос да виси във въздуха.

— Я, почакайте, защо да не поостанем още малко и да видим кой идва? — предложи Кале.

— Но защо? — изненада се Ева-Лота. — Ти да не мислиш, че наоколо бродят нощни убийци?

Тя не беше свършила, когато пред оградата на вилата, на не повече от двадесет и пет метра от тях, се появиха двама мъже. Чу се как пантите на градинската врата проскърцаха едва чуто, когато двамата я отвориха предпазливо и влязоха в двора. Да, те действително влязоха там!

— Залегни незабавно в канавката! — изшептя развълнувано Кале и секунда по-късно и тримата бяха там, а носовете им надничаха над тревата само толкова, че да следят какво става в градината на професора.

— О, може би просто професорът ги е поканил — прошепна Андерс.

— Наистина ли мислиш така — не му повярва Кале.

Ако това действително бяха гости на професора, то те се държаха крайно необичайно. Когато си очакван гост, ти не се промъкваш така, сякаш те е страх, че ще те спипат. Не обикаляш къщата, не проверяваш вратите и прозорците. Очакваният гост, след като завари къщата заключена, не слага стълба под единствения отворен прозорец на горния етаж и не се изкатерва по нея! Но двамата нощни посетители правеха точно това.