Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Ще получа удар — изпъшка Ева-Лота. — Вижте, те наистина се вмъкват през прозореца!

Двамата мъже несъмнено правеха това, ако човек изобщо може да вярва на собствените си очи. Децата лежаха в канавката и гледаха изплашени към отворения прозорец с игриво издута завеса. Измина цяла вечност. Мъчителна вечност, изпълнена с очакване. Вечност, изпълнена с тишина, без други звуци освен тяхното пресекливо дишане и тихото шумолене на утринния ветрец в черешовите дървета.

Най-сетне единият от двамата отново се появи на стълбата. Той носеше нещо в ръката си. Но за бога — какво носеше той там?

— Расмус — прошепна Ева-Лота и лицето й пребледня като сняг. — Погледнете, те отвличат Расмус!

Не, каза си Кале, това е невъзможно. Такова нещо просто не може да се случи тук. Не и тук! В Америка може би — така пишеше във вестниците — но тук, тук не! Явно беше обаче, че можеше да се случи и тук. Мъжът наистина носеше Расмус. Държеше го предпазливо в ръка, а Расмус спеше.

Когато непознатият изчезна през градинската порта с лекия си товар, Ева-Лота се разхлипа. Тя обърна към Кале мъртвешки бледото си лице и захленчи, също както преди, когато Андерс висеше в храста.

— Какво ще правим? Какво да правим, Кале?

Кале беше твърде слисан, за да даде смислен отговор. Той прокара нервно пръсти през косата си и измърмори:

— Не знам. Ние… ние… би трябвало да повикаме полицая Бьорк… всъщност…

Той се бореше яростно с ужасното вцепенение в главата му, което му пречеше да мисли ясно. Тук трябваше веднага да се случи нещо, но не беше той човекът, който да определи какво. Нямаше никаква възможност да доведат полицията. Това беше повече от очевидно. Тези бандити щяха да имат време да отвлекат още дузина деца, преди полицията да е пристигнала, и впрочем…

Внезапно мъжът се върна. Расмус вече не беше в ръцете му.

— Оставил го е в колата, естествено — прошепна Андерс.

Ева-Лота отвърна със задавено хълцане.

Те гледаха след престъпника с облещени от ужас очи. Как можеше да има такива отвратителни хора — такива долни бандити…

Сега се отвори вратата на верандата и се появи другият престъпник.

— Бързо, Ник — извика той приглушено. — Скоро ще свършим!

Мъжът, който се казваше Ник, се качи с няколко бързи движения на верандата и двамата отново изчезнаха във вилата.

Кале най-сетне излезе от вцепенението си.

— Хайде — прошепна той нервно. — Хайде, трябва да им отмъкнем Расмус.

— Стига да можем — уточни Андерс.

— Стига да можем, да, да, естествено — стига да можем — отвърна Кале. — Хайде! Как мислите, къде ли е колата?

Колата беше отзад на билото на хълма. Те изтичаха натам. Движеха се бързо и тихо край канавката, обзети от див триумф при мисълта, че сега ще измъкнат Расмус от лапите на бандитите. Див триумф и също толкова див страх.

Обаче в съвсем последния миг откриха, че колата е под наблюдение. От отсрещната страна на шосето стоеше някакъв мъж. За щастие той беше им обърнал гръб, зает с едно съвсем лично занимание. Иначе щеше да ги забележи веднага. Добре че успяха да се хвърлят светкавично зад някакви храсти. В съвсем последната секунда. Обаче мъжът очевидно беше чул нещо обезпокоително, защото се обърна припряно и приближи към тяхната страна на шосето. Той се втренчи подозрително право в храстите, зад които бяха залегнали децата. Наистина ли не чуваше туптящите им сърца и запъхтяното им дишане?

Стори им се истинско чудо, че непознатият не ги чуваше. Той остана там известно време, ослушвайки се, направи няколко крачки към колата и погледна вътре през страничния прозорец. После закрачи малко изнервен напред-назад по шосето. Спираше от време на време и се взираше като омагьосан във вилата. Сигурно си мислеше, че другите се бавят твърде дълго.

Зад храстите цареше отчаяние. Какво можеха да направят за Расмус, докато онзи тип там пази колата? Ева-Лота плачеше. Кале трябваше здравата да я удари, за да млъкне, пък и това му помогна малко да преодолее собствения си страх.

— Пълна мизерия — измърмори Андерс. — Сега какво да правим?

Ева-Лота енергично преглътна едно хълцане и заяви:

— Трябва да отида при Расмус. Щом ще го отвличат, нека отвлекат и мен! Не трябва да бъде сам с цяла банда разбойници, когато се събуди.

— Да, обаче… — възрази Кале.

— Млъквай! — нареди му Ева-Лота. — Върви по-нататък и вдигни някакъв шум в храстите — достатъчно далеч, за да отклоним вниманието на онзи тип от колата.

Андерс и Кале я погледнаха стреснато, но забелязаха, че е взела решение. А когато Ева-Лота вземеше решение, то беше окончателно. Знаеха го от опит.