Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Побързай, Кале! — извика Йонте, когато Кале изтича през портата на крепостта.

— Побързай, побързай!

Всички викаха, макар че всъщност беше съвсем излишно. Кале не можеше да бърза повече, отколкото бързаше.

През това време те опитаха да окуражат Андерс.

— Запази спокойствие — провикна се Ева-Лота. — Ей сега ще дойде Кале с въжето.

Андерс имаше нужда от много кураж. Положението му наистина беше нерадостно. Той успя с мъка да заеме нещо като седнало положение и сега се крепеше върху храста като вещица върху метлата си. Не смееше да погледне в пропастта. Не смееше да крещи. Не смееше да се движи. Изобщо нищо не смееше. Можеше само да чака.

Той се взираше отчаяно в храста. А храстът се беше превил до корените си, кората се пукаше на ивици и Андерс виждаше белите влакна на стеблото му, които се усукваха и късаха. Ако Кале не дойдеше скоро, нямаше да има нужда от въже.

— Но защо не идва? — хълцаше Ева-Лота. — Защо не побърза?

Само да можеха да видят как бързаше Кале. Той се стрелкаше като оса насам-натам и търсеше. Търсеше, търсеше, търсеше… Но въжето го нямаше.

— Помощ! — шепнеше Кале изплашен.

— Помощ! — шепнеше с побелели устни Андерс върху своя храст, на който не му оставаше много време да расте и зеленее.

— Айайай! — тюхкаше се Сикстен горе на бойницата. — Айайай!

Тогава — най-сетне! — се появи Кале с въжето в ръка.

— Ева-Лота, оставаш там горе и наглеждаш Андерс! — нареди той. — Останалите при мен!

Сега трябваше да се действа много бързо. Кале знаеше какво се прави в такива случаи. Трябваше да намери камък и да го завърже за единия край на въжето. Сетне да го хвърли през стената, по възможност без да улучи черепа на Андерс. Оставаше да се надява, да се моли, да желае силно Андерс да успее да улови въжето, преди да е станало твърде късно. Ръцете и пръстите стават толкова непохватни, когато човек бърза. Когато бърза толкова много…

Там долу виси Андерс и се взира с парещи очи към тях. Няма ли най-сетне някой да го спаси. Ах, да, ето го спасението. Над стената полита въже. Но твърде далеч от него. Съвсем недостижимо за умоляващите му ръце.

— Надясно! — крещи Ева-Лота от своя наблюдателен пункт.

Кале и другите долу в подножието на стената дърпат въжето, опитвайки се да го приближат към Ева-Лота. Но се оказва невъзможно. Въжето явно се е закачило за някоя неравност по ръба на стената.

— Не издържам повече — шепне Ева-Лота. — Не издържам повече.

Тя вижда как момчетата напразно дърпат въжето. Вижда Андерс в безпомощния му страх. Вижда и храста, който се свежда все по-ниско над пропастта — о, Андерс, най-бяла от Белите рози, рицарю на нашата Бяла роза!

— Не издържам нито секунда повече!

С бързи боси нозе тя тръгва по опасната стена. Смелост, Ева-Лота! И да не поглеждаш надолу! Върви все напред до въжето, наведи се, да, наведи си, макар че краката ти треперят! Освободи въжето, премести го към Андерс, обърни се върху тясната стена и се върни до бойницата.

Тя наистина успява — и плаче с всички сили след това. Сега Кале премества ловко въжето встрани. Камъкът се залюлява пред очите на Андерс. Предпазливо, много предпазливо той протяга пръсти към него, а Ева-Лота скрива лице в шепите си.

Но нали тя трябваше да наблюдава. Трябва да се насили и да погледне. И тогава внезапно храстът се изтръгва с пукот от опората си. Корените нямат вече сила да се държат за скалната пукнатина. Ева-Лота вижда нещо зелено, което бавно полита надолу и изчезва в пропастта. Но в съвсем последния миг Андерс е уловил въжето.

— Хвана го! — крещи Ева-Лота с всички сили. — Хвана го!

След това те всички са наобиколили Андерс и толкова го обичат и толкова са щастливи, че не е изчезнал в пропастта заедно с храста. Кале протяга крадешком ръка и го докосва по рамото.

— А храстът отиде по дяволите — казва Ева-Лота и думите й прозвучават като обобщение.

Всички се засмиват облекчени. Колко е смешно всъщност, че храстът отиде по дяволите.

— Ти какво правеше там долу в храста? — пита Сикстен. — Да не си търсил птичи яйца?

— Да, казах си, че сигурно ще ти потрябват няколко изоставени яйца за пиршеството в крепостта на баща ти — отвръща бойко Андерс.

— Добре че самият ти не се превърна в изоставено яйце — обажда се Кале.

Всички се разсмиват от сърце: Ха-ха, този Андерс за малко да стане изоставено яйце! Сикстен се удря по коленете от смях и се кикоти повече от другите. Тогава забелязва, че ранените колене го болят. Освен това той зъзне в мокрите си дрехи.