Астрид Линдгрен: Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Крепостта на баща ми — бива си го този Сикстен — измърмори Кале.

— Какво ли е искал да каже всъщност? Доколкото ми е известно, тук още не е живял директор на поща.

Пред тях под лунната светлина стърчаха руините на крепостта, които никак не приличаха на поща.

— Обичайните превземки на Червените. Не ви ли е ясно — процеди Андерс. — Трябва да ги сложим на мястото им. На всичкото отгоре в тях е Великия Мумрих.

Дълбоко в себе си Андерс изобщо не беше чак толкова недоволен, че Червените най-сетне са намерили сврачето гнездо и са си върнали Великия Мумрих. Как щяха да водят Войната на розите, ако светинята не сменяше от време на време притежателя си.

Останали без дъх след изморителното изкачване, те постояха малко пред входа на развалините. Стояха и се ослушваха в тишината и откриха, че вътре, под дълбоките сводове, е доста мрачно и опасно.

Тогава от тъмнината прозвуча един призрачен глас:

— Започва голямата битка между Червената и Бялата роза и стотици хиляди ще намерят смъртта си, а душите им ще преминат в отвъдното — в нощта на смъртта.

Последва ужасяващ зловещ смях, който отекна между каменните стени. А после настана тишина, страховита тишина, сякаш онези, които допреди миг се смееха, са се изплашили от собствените си заплахи за дебнещата в тъмнината опасност.

— Напред! Да се бием и да победим! — викна Андерс решително и се втурна през глава в крепостта.

Кале и Ева-Лота го последваха.

Безброй пъти бяха влизали тук на дневна светлина. Но никога през нощта. След една незабравима битка те дори се озоваха пленени в тъмницата на крепостта. Тогава доста се изплашиха, но нямаха спомен да е било толкова страшно, както сега — да се впуснат в тъмната нощ към мрака, пълен с неизвестност, където зад всяка стена ги дебнеше кой знае какво? Не само Червените! О, със сигурност не бяха само те, а духове и призраци, които можеха да си отмъстят за нарушеното спокойствие като протегнат кокалестите си ръце от някоя дупка и го хванат за гърлото.

Андерс извика още веднъж:

— Да се бием и да победим!

Той явно искаше да ги окуражи, но в тишината викът му прозвуча тъй грозно, че Ева-Лота го помоли разтреперана да не го прави повече.

— И не ме оставяйте сама, каквото и да става — прибави тя, — не се чувствам много добре сред призраци.

Кале я потупа успокоително по гърба и те продължиха да се промъкват предпазливо в тъмнината. Спираха на всяка крачка и се ослушваха. Някъде наоколо шаваха Червените — дано да бяха техни стъпките, които се чуваха. От време на време луната надничаше през някой нащърбен свод и тогава всичко се виждаше почти така ясно както през деня: грубите стени и неравният под, по който трябваше да стъпват внимателно, ако не искаха да се препънат. Но там, където лунната светлина не достигаше, имаше само плашещи сенки, зловеща тъмнина и глуха тишина. А в тишината можеше да се долови, ако се вслушаш внимателно, слабо шептене, едва чути шептящи гласове, които пърхаха наоколо и изпълваха децата със страх.

Ева-Лота се страхуваше. Тя вървеше все по-бавно. Кой шепнеше там? Дали бяха Червените, или заглъхващото ехо от отдавна умрели гласове, което сега блуждае неспокойно между стените на замъка? Тя протегна ръка, за да се увери, че не е сама. Искаше да докосне с пръстите си якето на Кале като защита от дебнещия страх. Но това не беше якето, не беше и Кале, само черна празнота! Ева-Лота изкрещя от ужас.

Тогава от някаква тъмна ниша в стената се протегна една ръка и я сграбчи здраво. Ева-Лота изкрещя отново. Изкрещя, защото повярва, че е настъпила последната минута от живота й.

— Затвори си устата! — каза Йонте. — Можеш да събудиш мъртвец.

Милият стар Йонте! Ева-Лота внезапно изпита обич към него. И те се счепкаха мълчаливо и въодушевено в тъмнината. В себе си тя се питаше с огорчение къде останаха Андерс и Кале. Но тогава чу от известно разстояние гласа на своя шеф:

— Защо крещиш така, Ева-Лота? И къде тук всъщност е пиршеството?

Йонте не беше особено силен и Ева-Лота скоро се освободи от хватката му с малките си корави юмруци. Тя изтича колкото се може по-бързо напред по дългия тъмен коридор, а Йонте продължи да я преследва неотклонно. От другата страна я нападна още някой и Ева-Лота заудря диво около себе си, за да си проправи път. Но този противник беше по-силен. Ева-Лота усети хватката на ръцете му като железни клещи около китките си — сигурно беше Сикстен — но тя в никакъв случай нямаше да му улесни победата, за нищо на света! Напрегна всеки мускул на тялото си и заби глава под брадата на противника си като някакъв боздуган: