Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Затова когато обущарят идваше в работилницата, за да посвети най-големия си син в тайните на своята професия, табуретката, на която трябваше да седи Андерс, обикновено беше празна.

Единствено бащата на Ева-Лота разсъждаваше човешки.

— Щом наистина си щастлива и не правиш твърде много пакости, не ме е грижа какви ги вършиш — казваше пекарят и полагаше нежно бащината си ръка върху русата глава на Ева-Лота.

— Ей такъв баща да си имаш — казваше Сикстен с горчивина и на висок глас, за да заглуши пърпоренето на косачката.

За втори път през последния месец неговият безсърдечен баща го караше да върши градинската работа. Бенка и Йонте се въртяха край оградата и съчувствено наблюдаваха усилията на своя шеф. Опитваха се да го успокоят със сърцераздирателни описания на собствените си неволи. Нима Бенка не беше плевил целия предобед храстите с френско грозде; Йонте пък трябваше да пази цяла сутрин малката си сестра.

— Ясно, принуждават ни да използваме нощите, за да се справим с Белите — викна ядосано Сикстен. — Нямаме и свободен миг през деня, за да свършим поне най-необходимото.

Йонте кимна:

— Говориш самата истина! Защо да не се справим с Белите тази нощ?

Сикстен веднага заряза косачката.

— Ти май не си чак толкова глупав, мой малък Йонте — провикна се той. — Хайде да вървим в главната квартира и да свикаме военен съвет.

Там именно, в главната квартира на Червените рози, в гаража на Сикстен, беше измислен планът за идващата нощ. После Бенка изтича при Белите с посланието на червения предводител.

Андерс и Ева-Лота седяха на верандата на пекаря и чакаха да затворят магазина за хранителни стоки, та Кале най-сетне да се освободи. Те играеха на „Не се сърди човече“ и ядяха сливи. Под топлото юлско слънце Белият предводител изглеждаше доста мързелив и не особено войнствен. Той обаче рипна веднага, когато видя, че Бенка идва откъм мостчето на Ева-Лота, прецапвайки за по-направо през водата. В ръката си Бенка носеше свитък хартия, който предаде на предводителя на Белите рози със сдържан поклон, след което изчезна по същия път, по който беше дошъл. Андерс изплю костилката на сливата, преди да прочете на глас:

Тази нощ под лунната светлина ще има пиршество в крепостта на моя баща. Червената роза ще празнува славното завоюване на Великия Мумрих от ръцете на врага.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Не ни пречете!!! Всички пълзящи твари от Бялата роза ще бъдат смачкани най-безпощадно.

Сикстен,

благородник и предводител на Червената роза

Внимание! Точно в 24 часа̀ при развалините.

Андерс и Ева-Лота се спогледаха и се усмихнаха доволно.

— Ела да предупредим Кале — каза Андерс. Той пъхна бележката в джоба на панталона си. — Спомни си какво казах: задава се нощта на ужасите.

Малкия град спеше безгрижно „под лунната светлина“ и не подозираше за „нощта на ужасите“. Полицаят Бьорк, който вървеше бавно по пустите улици, също не подозираше нищо. Наоколо беше съвсем тихо — единственото, което се чуваше, беше чаткането на токовете му по паважа. Градът спеше, облян в лунна светлина и нейното сияние над улиците и площадите не загатваше с нищо за задаващата се нощ на ужасите. Но над спящите къщи и градини лежаха тъмни сенки и ако полицаят Бьорк беше малко по-внимателен, той щеше да забележи, че в тази тъмнина кипеше живот. Той щеше да чуе, че там някой се прокрадва и шепне. Щеше да види как един прозорец в къщата на пекаря Лизандър се отвори предпазливо и Ева-Лота се спусна по стълбата. Щеше да чуе Кале, който свиреше тихо сигнала на Белите рози ей там отзад, зад къщата на семейство Бломквист, и да зърне бегло Андерс, преди той да изчезне в закрилящата сянка на люляковия храст. Но полицаят Бьорк беше твърде изморен и си мечтаеше по-скоро да привърши нощната обиколка. Затова изобщо не разбра, че е настанала нощта на ужасите.

Бедните, нищо неподозиращи родители на Белите и Червените рози спяха мирно в своите легла. Никой не беше ги питал какво мислят за нощните разходки на своите деца. Само Ева-Лота написа бележка и я остави на възглавницата си, в случай че някой забележи изчезването й. На бележката пишеше с много успокоителен тон:

Хей, вие! Не драматизирайте положението! Навън съм, водя война и се надявам скоро да се върна, поне така си мисля, тралала.

— Дребна мярка за сигурност — обясни тя на Кале и Андерс, докато изкачваха стръмния път към развалините на замъка.

Часовникът на кметството удари дванадесет. Настъпи часът.