Расмус я разбра без много думи. Най-сетне той проумя истинския смисъл на живота! Трябваше да стане Бяла роза! Нищо по-хубаво не можеше да му се случи. В този миг дълбоко в петгодишната му душа се пробуди желанието да бъде като тази Ева-Лота и Андерс и другия — как се казваше?… Кале! Да бъде също толкова силен и голям, да счупи главите на Червените, да надава бойни викове, да се промъква — и всичко останало. С очи, преизпълнени с всички негови желания, той погледна към Ева-Лота и попита заклинателно:
— Ева-Лота, мога ли да стана и аз Бяла роза?
Ева-Лота го перна леко по луничавия нос.
— Не, Расмус, още си много малък за това — рече тя.
Расмус се разгневи. Свещен гняв го обзе, когато чу омразните думи „Още си много малък“. Непрекъснато трябваше да слуша това! Той втренчи гневен поглед в Ева-Лота.
— Тогава мисля, че ти си глупава — заяви той.
След като установи това, той я остави на произвола на съдбата.
Реши да отиде при момчетата и да ги попита дали не може да стане Бяла роза. Те стояха при градинската порта и гледаха с интерес към навеса.
— Хей, Расмус, — попита този, който се наричаше Кале, — на кого е този мотор?
— На баща ми, естествено — отвърна Расмус.
— Гръм и мълнии! — измърмори Кале. — Професор, който кара мотор! Ще ми се да видя това? Брадата му не се ли заплита в предното колело.
— Каква брада? — попита ядосан Расмус. — Баща ми няма брада!
— Наистина ли? — почуди се Андерс. — Но нали всеки професор си има брада.
— Представи си, не всеки — тросна му се Расмус и се оттегли с достойнство към верандата. Тези деца бяха твърде глупави и той не смяташе да разговаря повече с тях!
Когато се озова на сигурно място на верандата, той се обърна и извика на онези тримата при градинската врата:
— Какви глупаци сте! Баща ми е професор без брада и прави ламарини!
Кале, Андерс и Ева-Лота погледнаха развеселени малкото зло човече на верандата. Те всъщност изобщо не искаха да го ядосат. Ева-Лота направи няколко крачки, за да отиде при него и да го успокои, но спря като закована. Защото в същия миг вратата зад Расмус се отвори и оттам излезе някой. Беше почернял от слънцето мъж между тридесет и четиридесет години. Той грабна Расмус и го метна на раменете си.
— Прав си, Расмус — рече той. — Баща ти е професор без брада и прави ламарини.
Той закрачи по алеята с Расмус на раменете и Ева-Лота малко се засрами: беше влязла в чужд двор.
— Виждаш ли, че няма брада? — викна триумфално Расмус към Кале. — Значи може да кара и мотор — добави той гордо. Представяше си своя татко с дълга, надиплена брада и това беше изключително обидна гледка.
Кале и Андерс кимнаха учтиво.
— Расмус казва, че правите ламарини — рече бързо Кале, за да отклони разговора от деликатната тема за брадата.
Професорът се засмя:
— Да, би могло да се каже така. Ламарини… леки метали… направих малко откритие, така да знаете.
— Изобретение? — ококори очи Кале заинтригуван.
— Открих възможност да се произвеждат неразрушими леки метали — обясни професорът. — Това Расмус нарича „правене на ламарини“.
— О, четох за това във вестника — намеси се почтително Андерс. — Но тогава вие сте направо прочут!
— Наистина е прочут — увери ги Расмус от почетното си място върху бащините рамене. — И няма брада, както виждаш!
Професорът не се впусна в дискусии за своята слава.
— Е, Расмус — рече той. — Какво ще кажеш да се приберем и да закусим? Бих могъл да ти изпържа шунка.
— Не съм и предполагала, че живеете тук в града — обади се Ева-Лота.
— Само през лятото — отвърна професорът. — Наех къщата за лятото.
— Да, ние с татко си правим тук лятна ваканция — добави Расмус, — а мама е в болницата. Само ние двамата, както виждаш!
Родителите бяха сериозно препятствие във Войната на розите. Те непрекъснато се месеха в хода на бойните действия. Понякога търговецът на хранителни стоки Бломквист решаваше внезапно, че неговият син трябва да помага в магазина, защото там има много работа. А директорът на пощата току се сещаше, че Сикстен трябва да изравнява алеите в градината и да коси тревата. Сикстен напразно се опитваше да обясни на баща си, че обраслата в треволяци градина е много по-хубава. Директорът на пощата обаче само клатеше глава без никакво разбиране и мълчаливо сочеше косачката.
Още по-упорит и взискателен беше обущарят Бенгтсон. Той трябвало сам да се грижи за себе си от тринайсетата си година и настояваше синът му да мине по същия път. Затова през лятната ваканция той най-безжалостно се опитваше да прикове Андерс към обущарската табуретка. С течение на времето обаче Андерс беше развил особена техника да се спасява от всички атентати срещу златното му свободно време.
Читать дальше