Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Кръв! Няма никакво съмнение!

Той се взираше през лупата в червеното петно. Сетне премести лулата в другото ъгълче на устата си и въздъхна. Разбира се, че е кръв. Какво друго да очакваш, щом си порежеш пръста? Петното трябва да беше решаващото доказателство, че именно сър Хенри е светил маслото на жена си в един от най-ужасяващите случаи на убийство, за какъвто би могъл да мечтае всеки детектив. За жалост обаче това съвсем не беше така. Просто ножът, с който мислеше да си подостри молива, се отплесна — печално, но факт. А самият сър Хенри тук нямаше вина, още повече че и не съществуваше. Жалко наистина, ала тъй си беше! Защо някои имат късмета да се родят в бедняшките квартали на Лондон или в подземния свят на Чикаго, където убийствата и изстрелите са нещо съвсем обичайно? Докато той… Неохотно отмести очи от петното и насочи поглед през прозореца.

Главната улица, сякаш задрямала в топлината на лятното слънце, бе потънала в тишина и спокойствие. Кестеновите дървета бяха отрупани с цвят. Като се изключи сивата котка на хлебаря, която старателно облизваше лапичките си на ръба на тротоара, наоколо не се мяркаше жива душа. Дори опитното око на един детектив не би могло да долови какъвто и да е признак за извършено злодеяние. Очевидно нямаше смисъл да действаш като детектив в такъв град! Когато стане достатъчно голям, ще замине за бедняшките квартали на Лондон. А дали пък да не предпочете Чикаго? Баща му настояваше да започне работа в неговата бакалница. В бакалия! Тъкмо той! Колко добре ще им дойде на всички убийци и бандити в Лондон и Чикаго! Докато мери захар и брашно или увива пакети, те най-безнаказано ще вилнеят. О, не, за нищо на света няма да позволи да го направят някакъв си там продавач. Детектив или нищо друго! Баща му ще трябва да се примири! Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, лорд Питър Уимси, Кале Бломквист! Цъкна с език. Той, Кале Бломквист, възнамерява да стане най-добрият измежду всички тях.

— Кръв! Няма никакво съмнение — промърмори той доволно.

Откъм стълбите пред стаята му се разнесе тропот. Миг по-късно вратата се отвори с трясък и Андерс Бенгтсон, задъхан и зачервен, цъфна на прага. Кале го огледа критично и веднага започна да анализира видяното.

— Тичал си — заяви той накрая с глас, нетърпящ възражение.

— Естествено, че съм тичал — нетърпеливо отвърна Андерс. — Да не би да си очаквал, че ще пристигна с инвалидна количка?

Кале пъхна лулата в джоба си. Не се притесняваше, че Андерс го е заварил да пуши тайно — просто в нея нямаше тютюн. Един детектив обаче се нуждае от лулата си, когато се бори с проблеми, дори ако в момента тютюнът му се е свършил.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Андерс и се просна върху леглото на приятеля си.

Кале кимна. Разбира се, че искаше! Така или иначе трябваше да пообиколи улиците, преди да се е спуснала нощта, за да се увери, че не е станало нещо, което да заслужава вниманието му. Естествено, имаше полицаи, но Кале бе чел достатъчно, за да знае, че тях за нищо не ги бива. Не могат да разпознаят убиец, дори и да връхлетят връз него.

Кале прибра лупата в едно от чекмеджетата на бюрото си и момчетата през глава се спуснаха надолу по стълбите така, че цялата къща се разтресе.

— Кале, не забравяй, че тази вечер трябва да полееш ягодите.

Майка му подаде глава през вратата на кухнята. Кале махна успокоително с ръка. Естествено, че ще ги полее! Но после. Сега трябваше най-напред да се убеди, че из града не броди някой подозрителен тип, изпълнен с лоши намерения. Не че това беше особено вероятно, но знае ли човек? „Случаят с Бъкстън“ потвърждаваше това, показвайки как хората уж живеят в най-спокойното кътче на земята, а най-неочаквано — бам! — в нощта отеква изстрел и още преди да мигнеш, тупват четирима убити. Тъкмо на това впрочем разчитат и убийците: в такова градче и в такъв хубав летен ден кой би ги заподозрял? Само че те не познават Кале Бломквист!

Магазинът беше разположен на приземния етаж в къщата. Над входа му висеше табела: „Виктор Бломквист, бакалия“.

— Я поискай от баща си малко бонбони — подхвърли Андерс.

Подобна мисъл току-що бе хрумнала и на самия Кале. Той мушна глава през вратата на магазина. Зад щанда стоеше самият „Виктор Бломквист, бакалия“ — бащата на Кале.

— Татко, да взема ли няколко от онези на чертите?

„Виктор Бломквист, бакалия“ погледна ласкаво светлокосото си отроче и изсумтя добродушно. Това означаваше, че дава разрешението си. Кале пъхна ръка в сандъчето с бонбони и се втурна към приятеля си, който го чакаше, настанен на импровизирана люлка от дълга дъска, закрепена в средата под едно крушово дърво. В момента Андерс изобщо не се интересуваше от бонбоните на черти. Погледът му бе прикован в двора на съседите, или по-точно в градината на хлебаря. На лицето му бе застинало доста глуповато изражение. Обектът на неговото внимание беше Ева-Лота Лизандър, дъщерята на хлебаря. Момичето се поклащаше на люлка и похапваше кифла. От време на време тя запяваше, защото бе млада дама с дарба за много неща.