Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Андерс и Кале се заслушаха в приятния й, чист глас. Впил поглед в Ева-Лота, изпълнен с копнеж, Кале разсеяно подаде един бонбон на приятеля си. Той го пое не по-малко разсеяно и с почти същия унесен израз на лицето. Кале въздъхна. Беше лудо влюбен в Ева-Лота. Както и Андерс. Кале бе твърдо решен да създаде дом, щом събере достатъчно пари, и да се ожени за Ева-Лота. Андерс — също. Кале изобщо не се съмняваше, че тя ще предпочете именно него. Един детектив с близо четиринайсет разкрити убийства в актива си би трябвало да стои по-високо от някакъв си локомотивен машинист, какъвто мечтаеше да стане Андерс.

Ева-Лота продължаваше да се люлее, тананикайки, и очевидно не забелязваше, че я наблюдават.

— Ева-Лота! — провикна се Кале.

Момичето невъзмутимо продължаваше да пее:

— Ева-Лота! — в един глас извикаха момчетата.

— А, вие ли сте? — с изненада възкликна тя.

Слезе от люлката и с грациозна походка тръгна към оградата, разделяща техния двор от градината на Кале. Една дъска липсваше — Кале собственоръчно я бе извадил — за по-голямо удобство. Така можеше да си бъбри със съседката, пък и не се налагаше да заобикаля излишно, когато я посещаваше в двора й. Андерс тайничко завиждаше на приятеля си, че живее толкова близо до Ева-Лота. Струваше му се, че това не е много справедливо. Той самият живееше далеч от тях, на съвсем друга улица, в стая и кухня над обущарската работилница на татко си, които бяха тесни за родителите му и тяхната многобройна челяд.

— Ева-Лота, искаш ли да се поразтъпчем към центъра? — попита Кале.

С видимо удоволствие Ева-Лота преглътна последната хапка от кифлата.

— Бива — рече тя и отупа роклята си от полепналите по нея трохи.

Тримата поеха по улицата. Беше събота и Фредрик с дървения крак беше вече подпийнал и пред кожарската работилница, където се кандилкаше, плямпаше врели-некипели на групичката, струпала се около него. Кале, Андерс и Ева-Лота също поспряха да послушат какви подвизи бил извършил по времето, когато строил железопътна линия в Далечния север.

Докато стояха там обаче, Кале не пропускаше да се оглежда за нещо подозрително. Нито за миг не забравяше задълженията си. Наистина ли всичко бе спокойно? Да, спокойно си бе, трябваше да признае той. Чел беше, че често пъти хора и ситуации, уж невинни, могат да се окажат твърде съмнителни. Най-добре щеше да е, ако си отваря очите! Ето, там например изниква човек, помъкнал на гръб чувал.

— Представи си — смушка той Андерс в ребрата, — че чувалът на онзи там е пълен с откраднати сребърни прибори!

— Представи си, че не е — сопна се Андерс нетърпеливо, давайки да се разбере, че предпочита да чуе как свършва историята на Фредрик. — Представям си обаче, че в най-скоро време ще откачиш от своите детективски измишльотини.

Ева-Лота се изсмя. Кале не продума. Свикнал бе да не го разбират.

Както се очакваше, полицията не закъсня да дойде, за да прибере Фредрик. Той обикновено прекарваше съботните вечери в затвора.

— Крайно време беше — упрекна той полицая Бьорк, когато униформеният мъж го хвана леко под ръка. — Вися тук и те чакам повече от час. Май си оставил на самотек нехранимайковците в този град, а?

Полицаят се усмихна и показа два реда хубави бели зъби.

— Хайде, да вървим! — подкани го той меко.

Зяпачите взеха да се разпръсват. Кале, Андерс и Ева-Лота също се отдалечиха, макар и неохотно. С удоволствие щяха да послушат още някоя и друга от небивалиците на Фредрик.

— Колко са красиви кестените! — промълви Ева-Лота, загледана в дългата редица разцъфнали дървета, които се издигаха от двете страни на Главната улица.

— Наистина, особено когато цъфтят — съгласи се Андерс. — Приличат ми на свещи.

Наоколо царяха мир и спокойствие. По всичко личеше, че утре е неделя. Тук-там се виждаха хора, насядали в градините си да вечерят на открито. Измили от себе си прахоляка на трудовия ден, сега те се бяха пременили празнично. Бъбреха, смееха се и очевидно се наслаждаваха на зеленината в своите градинки, с отрупани в цвят плодни дръвчета. Андерс, Кале и Ева-Лота надзъртаха с копнеж през оградите. Все щеше да се намери някоя сродна душа, която да ги покани на сандвич или парче сладкиш. Такава душа обаче не се намираше.

— Хайде да измислим какво да правим! — рече Ева-Лота.

Последните й думи бяха заглушени от пронизителната свирка на локомотив.