Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Кажи на баща си да ти сложи трапец в двора и като толкова искаш, ще си висиш там — рече й Бьорк. — Така възможността да си счупиш врата би била по-малка. — После я грабна през кръста и слезе с нея на земята.

Кале и Андерс не усетиха как те самите го последваха. От този момент момчетата започнаха да се отнасят с особено уважение към Бьорк. В себе си отдадоха дължимото и на храбростта на Ева-Лота, независимо от факта, че всяко от тях тайно се надяваше да се ожени за нея.

— Доста смело беше от нейна страна — отбеляза тогава Андерс. — Как само отговори на полицая! Малко момичета биха посмели да го сторят. Пък и не само момичета.

Ами онази тъмна нощ миналата есен, когато правиха „цигу-мигу“ 1на прозореца на сприхавия управител на банката, който се държеше отвратително с кучето си! Ева-Лота беше застанала отвън и яростно търкаше конеца с парче колофон, когато оня изскочи отвътре и насмалко не я пипна на местопрестъплението. С мълниеносна скорост Ева-Лота се бе прехвърлила през оградата, за да се шмугне по улица „Моряшка“, където я чакаха Кале и Андерс.

Не, нищо не можеше да се каже по адрес на Ева-Лота: по този въпрос момчетата бяха единодушни. Андерс поднови свиркането си с надеждата, че ще бъде чут и от съседната къща. Чуха го. Ева-Лота излезе навън. Но на няколко стъпки след нея идваше и чичо Ейнар.

— Не може ли още едно хлапе да поиграе с вас? — Андерс и Кале се спогледаха объркани. — На стражари и апаши, например — изкиска се чичо Ейнар. — Аз лично предпочитам да бъда апаш.

— Глупости! — сряза го Ева-Лота.

— Тогава защо да не идем до разрушения замък и да го разгледаме? — предложи той. — Надявам се още си е там, където беше?

Разбира се, че си беше там. Всички туристи, които посещаваха града, отиваха да го разгледат, дори преди да видят стенописите в черквата. Вярно, туристите не бяха кой знае колко. А замъкът се извисяваше на хълм над градчето и сякаш го наблюдаваше оттам. Някакъв богат феодал го построил в стари времена и градецът постепенно израснал около стените му, за да просъществува и се развива, докато от замъка бяха останали само развалини.

Децата нямаха нищо против да го посетят. От край време това им бе любимо място за игра. Порутените зали предлагаха незаменими условия за криеница, а не по-малко привлекателна беше и възможността да бранят замъка от свирепи нападатели.

Чичо Ейнар се запъти с бързи крачки по тясната пътека към разрушения замък. Кале, Андерс и Ева-Лота подтичваха подире му. От време на време те се споглеждаха многозначително.

— Много ми се иска да му дам кофичка и лопатка, та някъде да се кютне и да си играе с тях — прошепна Андерс на Кале и Ева-Лота.

— Хич не си въобразявай такова нещо — отвърна Кале. — Трябва да знаеш, драги, че когато на възрастните им щукне да си играят с деца, нищо не може да ги спре. Добре е да го запомниш!

— Луди са за развлечения, това е причината — додаде Ева-Лота. — Но понеже е братовчед на майка ми, най-добре да поиграем с него, за да не мрънка. — И тя прихна весело.

— Много досадно ще бъде, ако отпускът му се проточи — обади се Андерс.

— Ами, скоро ще си ходи — заяви Ева-Лота. — В тази страна не му харесва, нали го чу?

— Хич няма да плача, ако си тръгне — заяви Кале.

Храстите диви рози покрай стените на замъка бяха отрупани с цветове. Едри мъхести пчели жужаха наоколо. Въздухът трептеше от горещината, но сред развалините бе приятно хладно. Чичо Ейнар огледа одобрително обстановката.

— Жалко, че не можем да слезем долу в подземието — обади се Андерс.

— Защо да не можем? — попита чичо Ейнар.

— Преди време там поставиха тежка желязна врата — поясни Кале. — И я заключиха. Долу има страшно много коридори и килии и е толкова влажно, та решиха, че е опасно да се влиза. Ключът е май у кмета.

— Някои си счупиха кой крак, кой ръка долу в подземието — допълни Андерс, — а едно дете се и заблуди, та сега никого не пускат. Колко жалко!

— Наистина ли искате да влезете? — попита чичо Ейнар. — Защото мисля, че мога да уредя този въпрос.

— Но как? — не се сдържа Ева-Лота.

— Ей така! — Чичо Ейнар извади от джоба си някакъв малък инструмент. Пъхна го в ключалката, повъртя го насам-натам и най-неочаквано в нея нещо прещрака и пантите на тежката врата изскърцаха. Истинска магия!

— Как го направи, чичо Ейнар? Може ли и аз да погледна? — възкликна Кале. Мъжът му протегна тънка метална пластинка. — Това шперц ли е?

— Позна — отговори чичото.

Кале бе страшно развълнуван. Много беше чел за шперцове, но никога не беше виждал подобно нещо.