Астрид Линдгрен: Кале Детектива

— Пристига влакът в седем — обади се Андерс.

— Сетих се — провикна се Кале. — Ще поставим пакет на тротоара, ще го завържем с връв и ще се скрием зад люляковия храст в двора на Ева-Лота. Щом някой се наведе да го вдигне, ще дръпнем края на връвта. Представям си какви физиономии ще видим!

— Това е според мен съвсем подходящо за събота вечер — отбеляза Андерс.

Ева-Лота само кимна в знак на съгласие.

Много скоро пакетът беше готов. Всичко необходимо за направата му намериха при „Виктор Бломквист, бакалия“.

— Изглежда така, сякаш вътре в него е сложено нещо скъпо — доволно заключи Ева-Лота.

— А сега нека видим кой ще се хване на въдицата — рече Андерс.

Пакетът бе поставен на паважа и наистина изглеждаше доста привлекателен. В първия момент човек трудно можеше да съзре тънката връвчица в единия му край, но по-бдителният минувач сигурно щеше да долови приглушения кикот зад живия плет. Госпожа Петронели Апелгрен, съпруга на собственика на най-големия месарски магазин в града, съвсем не беше от онези с остър слух, та не дочу необичайния шум, ала затова пък забеляза пакета. Наведе се и протегна ръка.

— Тегли! — прошепна Андерс на Кале, който държеше края на връвта.

Момчето я дръпна рязко и красиво увитата кутия изчезна с удивителна скорост сред люляковите храсти. Сега вече госпожа Апелгрен чу веселия кикот. Избухна в гняв и ядни слова се посипаха по адрес на компанията. Децата не разбраха всичко, но ясно чуха, че тя няколко пъти спомена „поправителния дом“ като най-подходящо място за такива злосторни хлапета.

Миг подир това зад храстите се възцари пълно мълчание. Госпожа Апелгрен фуча още известно време и отмина, мърморейки.

— Това се казва номер! — възкликна Ева-Лота. — Кой ли ще е следващият?

Ала градът сякаш внезапно бе съвсем опустял. Дълго време никой не се появи на улицата и децата вече бяха готови да напуснат скривалището си и да зарежат пакета примамка.

— Стойте! — прошепна Андерс развълнувано. — Иде някой.

Действително в този миг иззад ъгъла се появи непознат мъж и с бързи стъпки се насочи към оградата на хлебаря. Той бе висок, без шапка, със сив костюм и стискаше в ръка голям куфар.

— Бъдете готови! — изсъска Андерс, когато пришълецът се озова пред пакета.

Кале бе нащрек. Но напразно. Мъжът подсвирна и в следващия миг кракът му стъпи върху пакета.

— И как ти е името, хубава госпожичке? — попита оня след минута, когато Ева-Лота и приятелите й пролазиха изпод люляковия храст на тротоара.

— Ева-Лота Лизандър — отговори напълно невъзмутимо момичето.

— Така си и помислих — рече мъжът. — Ние с теб сме стари познати. Знам те от времето, когато лежеше в креватчето си, хленчеше и цивреше по цял ден.

Ева-Лота тръсна коси. За нищо на света не можеше да повярва, че някога е била толкова малка.

— А на колко години си сега?

— На тринайсет.

— На тринайсет!? И вече имаш двама приятели! Единият рус, а другият — тъмнокос. Май си падаш по разнообразието — закачливо се засмя мъжът.

Ева-Лота отново тръсна коси. Нямаше намерение да си губи времето с глупостите на някакъв непознат.

— А вие кой сте, ако смея да попитам? — обърна се тя към мъжа, без да пропусне да отбележи на ум, че и той като малък сигурно е хленчил и циврил.

— Как кой съм? Аз съм чичо Ейнар, братовчед на майка ти, любезна госпожице — и той подръпна една от русите къдрици на Ева-Лота. — А може ли да попитам кои са твоите приятели?

Ева-Лота представи Кале и Андерс и русата и тъмнокосата глава се наведоха в безупречен поклон, както го изискваше добрият тон.

— Чудесни момчета — одобрително отбеляза чичо Ейнар. — Но не се жени за никого от тях. Вземи ме мен — додаде той и се изкиска. — Ще ти построя замък, в който да тичаш и играеш по цял ден.

— Много си стар за мен, чичо — тросна се момичето.

Андерс и Кале се почувстваха някак пренебрегнати. Откъде пък се появи този ухилен нахалник?!

„И така, описание!“ — постави си задача Кале. Основен негов принцип бе да се опитва да запомни отличителните черти на всеки непознат, когото срещнеше. Нищо не му гарантираше, че той не е нарушител на закона. „Описание — кестенява, вчесана назад коса, кафяви очи, волева брадичка, сив костюм, кафяви обувки, без шапка, кафяв куфар, нарича се чичо Ейнар. Нещо друго? Мммда, червен белег на дясната буза.“ — Кале складира всичките тези подробности в паметта си. „А, да, и страшно дразнещо държание“, додаде мислено.