Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Може ли да го подържа? — помоли момчето.

Получило разрешение, то почувства, че в живота му е настъпил велик миг. И тогава му хрумна неочаквана мисъл. От книгите, които бе чел, знаеше колко подозрително е някой да държи в джоба си шперц. Това се нуждаеше от разяснение.

— Защо ти е, чичо Ейнар? — попита той.

— Защото мразя заключените врати — рязко отсече мъжът.

— Няма ли да влезем? — нетърпеливо ги прекъсна Ева-Лота. — Един шперц не е най-важното нещо — добави тя, сякаш цял живот бе боравила с шперцове.

Андерс вече бе поел надолу по изронените каменни стъпала. Кафявите му очи искряха от жажда за приключения. Подобно преживяване не беше за изпускане. Очевидно само Кале смяташе, че някакъв шперц е нещо необичайно. Старите подземия обаче… това е работа! С малко въображение можеш дори да чуеш подрънкването на веригите, с които клетите затворници са били приковани преди стотици години.

— Ой! Дано не ни подгонят призраци! — възкликна Ева-Лота и докато слизаше по стълбите, хвърляше плахи погледи наоколо.

— Това никой не може да ти обещае — рече чичо Ейнар. — Какво ли пък, ако някой престарял призрак налети и те щипне ей така!

— Ой! — писна Ева-Лота. — Недей! Сега ще ми остане синьо на ръката. Сто на сто! — и ядосана, тя се зае да разтрива лакътя си.

Кале и Андерс душеха като хрътки.

— Представяте ли си да ни оставят тук колкото си поискаме? — рече възторжено Андерс. — Ще можем да начертаем план на коридорите и килиите, за да ги използваме за скривалище.

Впери очи в тъмата на лабиринта, чиито разклонения водеха във всички посоки.

— Тук могат да те търсят и две седмици, без да намерят и перушинка. Ако си извършил нещо лошо и трябва да се скриеш, този зандан е идеален за целта.

— Не думай! — измърмори чичо Ейнар.

Кале сновеше напред-назад и усилено душеше нещо, превит надве почти до земята.

— Какво правиш, за бога? — учуди се чичо Ейнар.

Момчето леко се изчерви.

— Искам да видя останала ли е някаква следа от онези, които са били затворници тук.

— Оттогава оттук са минали хиляди хора, глупчо — присмя му се Ева-Лота.

— Може би чичо Ейнар не знае, че Кале е детектив? — В гласа на Андерс се долавяха нотки на задоволство и снизхождение.

— Хайде бе, наистина ли? — рече чичото.

— Да, наистина, при това е един от най-добрите.

Кале пронизваше Андерс с яростен поглед.

— Няма такова нещо. Просто ми е забавно да си мисля на такива теми. В това няма нищо лошо, нали?

— Разбира се, че няма, момчето ми. Надявам се в близко време да хванеш цяла банда злодеи, да ги завържеш и да ги предадеш в полицията. — Чичото отново се засмя по неговия си особен, кудкудякащ начин.

Кале побесня. Защо никой не се отнася сериозно към неговите занимания в тази област?

— И изобщо не си измисля — обади се Андерс. — В градчето ни не се бе случвало никакво престъпление, докато Фредрик с дървения крак не се вмъкнал една неделя вечер в черквата и не задигнал оттам цяла торба ценни предмети. Но на следващия ден, когато изтрезнял, ги върнал всичките.

— Оттогава всяка събота и неделя вечер прекарва в затвора, за да не направи някоя друга глупост — изкикоти се Ева-Лота.

— Иначе можеше да го дебнеш и следващия път да го спипаш на местопрестъплението, Кале — додаде Андерс. — Така поне веднъж щеше да си заловил престъпник.

— Хайде да не дразним повече Великия детектив — предложи чичо Ейнар. — Ще видите как някой ден ще се развихри и непременно ще залови някого, дето е отмъкнал курабийка от бакалницата на баща му.

Кале направо кипеше от яд. Можеше да преглътне някак подигравките на Андерс и Ева-Лота, но не и такива на случайни хора, а пък най-малко — на ухиления чичо Ейнар.

— Така е, господинчо — рече той. — Все някой ден ще научиш всички номера. Ей, я не прави това!

Андерс бе извадил огризка от молив и се канеше да надраска името си на едно равно място на стената.

— Че защо? — попита Ева-Лота. — Нека всички си напишем имената и днешната дата. Когато пораснем и един ден се върнем тук, вече около двайсет и пет годишни например, ще ни е много забавно да видим, че някога сме идвали.

— Нещо като спомен за отминалата младост — допълни Андерс.

— Е, правете каквото знаете — въздъхна чичо Ейнар.

Известно време Кале се цупи и не се присъедини към приятелите си, но след малко сякаш му мина и много скоро имената на тримата вече се мъдреха на стената: Ева-Лота Лизандър, Андерс Бенгтсон и Кале Бломквист.

— Няма ли да напишеш и ти своето, чичо? — попита момиченцето.