Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Нека по-добре отида аз — предложи Кале, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Хайде, вървете! — настоя Ева-Лота. — И побързайте! По-бързо!

Те я послушаха. Преди да изчезнат в тъмнината, чуха зад себе си шепота на Ева-Лота:

— Ще му бъда като майка. И ако мога, ще оставям следи. Както в „Хензел и Гретел“, сещате ли се.

— Отлично — отвърна Кале. — Ние ще те следваме като кучета следотърсачи.

Те й махнаха още веднъж и изчезнаха безшумно между храстите.

О, какво предимство е да можеше да се промъкваш тихо в такива случаи! Ненапразно бяха водили толкова дълго Войната на розите. С времето се научаваш да премяташ всякакви пазачи. Този идиот на улицата например. Бяха му поръчали да пази Расмус. И той се разхождаше послушно между колата и вилата. Напред-назад. Напред-назад. Но ето че доста далече от колата в храстите се чува нещо доста подозрително. И тогава естествено той трябва да отиде там и да провери какво е то. Ето го — прескача решително канавката и потъва в лешниковите храсти. Много внимателно, много бдително, нали е на пост все пак! Но нали той трябва да пази колата, този глупак! Какво ли не може да се случи край колата, докато той се щура между лешниковите храсти! При това съвсем безполезно. Защото няма да намери нищо. Съвсем нищо. Там зад един храст са се сгушили две момчета, които той, естествено, няма да види. И в цялата си глупост ще реши, че му се е причуло или пък че някакво животно е вдигнало шум в храстите. Какъв бдителен човек! Доказа го несъмнено. Когато се връща при колата, той наистина е доволен от себе си.

Ето че най-сетне се появяват и останалите. Двете момчета в храстите също ги виждат.

— Погледни, професора — шепне Кале. — Виж само, те отвличат и професора!

Истина ли е това? Да не би да е само някакъв сън? Нима това наистина е професорът, този човек, когото водеха към колата? Разрошен, гневен, дърпащ се, противящ се, отчаян професор със завързани на гърба ръце и запушена уста.

Също като в сън е, като в кошмар. Но не е сън. Вече е започнало да се развиделява и всичко се вижда с ужасяваща яснота. Прахолякът, който вдигат краката на професора, докато се бори, изобщо не е сън. Затръшнатата след него врата също е съвсем действителна. Сега колата потегля по стръмния път и изчезва зад завоя. В ясната утринна светлина шосето е останало съвсем пусто. Всичко би могло да бъде само сън, ако във въздуха не виси слаб мирис на бензин. И ако там край шосето не лежи мокра носна кърпичка. Кърпичката на Ева-Лота.

Долу градът спи. Скоро ще се разбуди. Първите слънчеви лъчи вече блестят върху позлатените върхове на кулите на кметството.

— Боже господи! — не може да повярва Кале.

— Да, боже господи! — казва Андерс. — Какво чакаш още, Кале? Ти великият детектив Бломквист ли си, или не?

Пътят се провира през зеления летен пейзаж като се гъне и вие меко. Заобикаля малки надвиснали скали, малки проблясващи езера, малки борови гори, спуска се между бели брезови стебла, покрай цъфнали поляни и ливади и разлюлени житни поля. С много криволичене той постепенно приближава крайбрежието и морето. В тази прекрасна лятна утрин по него лети голяма черна кола, която се втурва с бясна скорост в завоите и вдига облаци прах, които увисват над жълтите цветя край пътя. Съвсем обикновена кола. Но внимателният наблюдател би открил нещо необичайно в тази кола. Ами тя оставя доста забележителни следи.

През отворения страничен прозорец от време на време се показва момичешка ръка и миг по-късно на шосето могат да се открият малки червени хартиени късчета или бели трохи от сладкиш. Да, точно така: трохи от сладкиш! Ненапразно Ева-Лота е дъщеря на пекар с постоянни запаси от сладкиши в джобовете. Малките червени хартиени късчета са от някакъв плакат. Тя го свали от един стълб, преди да се вмъкне в колата, при спящия Расмус. ГОЛЯМ ЛЕТЕН ПРАЗНИК пише на плаката с черни букви. ТОМБОЛА ТАНЦИ КАФЕ. Господ да благослови спортното дружество на Клайнкьопинг за този плакат! Защото пътуването става все по-дълго, а какво са няколко парчета сладкиш? Скоро Ева-Лота ще трябва да започне да пести и хартиените късчета. На всеки разклон трябва да има яркочервен знак. Как иначе спасителите щяха да разберат по кой път да поемат?

Ще дойдат ли изобщо спасителите? И как иначе ще свърши това приключение?

Ева-Лота се оглежда в колата и обмисля положението. До нея на задната седалка, все още завързан и с кърпа в устата, седи професорът и очите му са изпълнени с отчаяние. От другата страна е същият тип, който така зорко пазеше колата. На предната седалка е онзи, когото наричат Ник, със спящия Расмус в ръце. До него, зад кормилото е другият катерач — той се казва Блом, както дочу Ева-Лота. Тя поглъща всичко с очи, после отмества поглед към прозореца. Колата лети през типичен шведски летен пейзаж, в това няма съмнение. Тези узрели ръжени поля с пръснати из тях маргарити и слънчогледи — нищо не би могло да бъде по̀ шведско от тях. А също и белите стебла на брезите. Само тази кола и нейните странни пасажери не подхождат на пейзажа. Те сякаш са излезли от американски гангстерски филм.