Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Кале хвърли още един преценяващ поглед към острова. Да, принудени бяха да стигнат дотам с плуване, но не беше толкова далеч, че да не успеят. Обаче първо трябваше да скрият мотора в гората.

Те се чувстваха като пътешественици, които откриват непозната земя, когато изпълзяха на отсрещния бряг измръзнали и посинели след дългото плуване. Да откриеш непознат бряг гол, както те е майка родила, не беше кой знае какво преживяване. Без дрехи човек се чувства още по-безпомощен и объркан.

Наоколо не се виждаха врагове. Момчетата седнаха на една огряна от слънцето скала, за да изсъхнат и се постоплят. Сетне развързаха вързопчетата с дрехите си и установиха, че блузите и панталоните им в никакъв случай не са толкова мокри, че да не могат да ги облекат.

— Какво ли биха казали Червените, ако узнаят за тази история — обади се Кале, докато навличаше блузата си през глава.

— Биха казали, че е типична за великия детектив Бломквист — изпъшка Андерс. — Откъдето и да минеш, все на крадци и бандити налиташ.

Кале най-сетне беше навлякъл блузата си. Той стоеше пред Андерс, наклонил замислено глава на една страна. Под късата дреха се подаваха чифт дълги загорели от слънцето крака; той изглеждаше съвсем детински и в никакъв случай не приличаше на велик детектив.

— Да, не е ли странно наистина? — проточи той. — Където и да отидем, винаги, винаги…

— Така е — кимна Андерс. — Това, което ни се случва, го има само в книгите.

— Може би всичко това тук е само една книга — рече Кале.

— Какво искаш да кажеш? Не измръзна ли достатъчно във водата?

— Може би нас всъщност изобщо ни няма — размечта се Кале. — Може би сме само няколко момчета от книга, която някой си е измислил.

— Да бе, ти например — ядоса се Андерс. — Изобщо няма да се учудя, ако се окажеш само печатна грешка. Аз обаче не съм от книга, тъй да знаеш!

— Ти не би могъл да знаеш това — възрази Кале съвсем сериозно. — Теб може би те има само в книгата, която аз съм измислил.

— Охо-о-о… — проточи Андерс. — Щом е така, тогава ти пък си в книга, която аз съм измислил, но аз вече съжалявам, че изобщо съм те измислил.

— А пък аз съм гладен! — заяви Кале.

Те разбираха добре, че е прахосано време да се мотаят наоколо и да се съмняват в собственото си съществуване. Чакаха ги важни и опасни задачи. Някъде там, зад елите и боровете, трябваше да има къща и комин, който да изпуска тясна лента дим в небето. Трябваше да има и хора. Там някъде бяха Ева-Лота, малкият Расмус и професорът. И беше важно да ги намерят.

— Да вървим натам — рече Кале и посочи гората. — Там видяхме дима.

Между гъстите ели, по скали, обрасли с мъх, през блата и боровинкови храсти, покрай мравуняци и шипкови гъсталаци се виеше тясна пътечка. Момчетата се движеха съвсем тихо и предпазливо, готови да побегнат, щом стане опасно. А те усещаха, че става опасно. И когато Кале, който вървеше отпред, внезапно се хвърли за една ела, Андерс пребледня от страх. Той го последва със светкавична скорост и без да губи време за въпроси.

— Там! — прошепна Кале и посочи между елите. — Погледни там!

Но когато надникна зад елите, Андерс не видя нищо ужасно, напротив! Там имаше малко бунгало, наистина доста луксозно бунгало и открит слънчев склон пред него. Хубав малък склон с кадифено мека зелена трева. Гъсти ели го прикриваха от ветровете. А на поляната седеше професорът с Расмус на коленете си. Да, наистина бяха те. Расмус и професорът… И още някой.

— Мисля, че сте много неблагоразумен, господин професор Расмусон — рече той, този другият.

В този момент професорът наистина не изглеждаше много благоразумен. Той имаше вид, сякаш е на път да експлодира от гняв. Очевидно едва се сдържаше да не се нахвърли върху събеседника си. Явно го възпираше обстоятелството, че Расмус е на коленете му, пък и той самият още бе завързан.

— Уверявам ви, чудовищно неблагоразумен — продължи другият. — Да, да, признавам, че действията ми са малко необичайни. Но бях принуден да се държа така. Беше много важно. Трябваше да говоря с вас.

— Това вече е прекалено! — викна професорът. — Вие явно сте чели прекалено много криминални романи. Или пък не сте съвсем нормален.

Другият се засмя с кратък, сух, надменен смях и започна да се разхожда напред-назад по тревата. Беше едър мъж с добро телосложение, някъде около четиридесетте. Лицето му би могло да бъде хубаво, ако не беше ужасяващо суровото му изражение.

— Не е ваша работа дали съм нормален, или не — каза той. — Интересува ме само едно: приемате ли предложението ми?