Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— За теб не съм никакъв похитител на деца — каза той малко несигурно. — И изобщо, престани да вдигаш шум — изкрещя той внезапно, побеснял от гняв. Сграбчи Ева-Лота за раменете и я разтърси. — Престани да вдигаш шум, иначе такъв бой ще ти дръпна, че изобщо няма да ти е до храна.

Ева-Лота го погледна право в очите. Имаше някакъв спомен, че трябва да се прави така, когато укротяваш диво животно.

— Искам нещо за ядене — заяви твърдо тя. — Ако не си получа закуската, ще вдигна такъв шум, сякаш сте отвлекли цяло училище.

Ник изруга и я пусна. После тръгна към вратата.

— Добре, добре, трябва да закусиш нещо — примири се той с неизбежното. — Има ли милостивата госпожа някакви специални желания?

— Хм, да… яйца с шунка може би — отвърна Ева-Лота. — Обичам ги за закуска. Яйцата изпържени от двете страни, моля! И малко по-бързо, ако обичате.

Ник затръшна вратата след себе си с всички сили. Ева-Лота чу как той отново превъртя ключа в ключалката. Чу го също, че продължава да проклина.

Веднага след това обаче тя долови нещо друго, което я изпълни с безгранично ликуване. Тя чу под своя прозорец някой да свири сигнала на Белите рози. Съвсем тихичко — но все пак беше сигналът на Белите рози. По-прекрасен от най-нежна славеева песен!

Кале се събуди внезапно. Той се огледа напълно объркан. Къде беше? Вечер ли беше, или сутрин? И защо до него лежеше Андерс и спеше с перчем, скриващ очите му като грива?

Постепенно в мозъка му взе да се прояснява. Той беше в колибата, която си направиха с Андерс. Слънцето скоро щеше да залезе, последните му лъчи оцветяваха в червено боровете при скалите. А Андерс спеше, защото беше грохнал от умора!

Какъв ден! Всъщност, в интерес на точността, този ден беше започнал още миналата вечер в развалините на замъка. А сега отново беше вечер. Двамата с Андерс спаха почти целия следобед. Крайно време беше за сън. Но преди това си построиха това прекрасно скривалище.

Кале протегна ръка и опипа стената от елхови клони. О, той обичаше тази бърлога! Сега тя беше техният дом, малко местенце, където да се скрият, по възможност по-далеч от гангстерите. Тук никой не би могъл да ги намери. Колибата беше сгушена в падината между две скали. Ако някой не се натъкнеше право на нея, беше много трудно да се открие. Тук имаше завет от всички ветрове и меки елхови клонки, върху които можеха да спят. Скалите още излъчваха слънчева топлина, значи нямаше да мръзнат през нощта. О, наистина беше прекрасна бърлога!

— Гладен ли си? — попита Андерс. Обади се толкова неочаквано, че Кале подскочи.

— Ти буден ли си?

Андерс седна в леглото си от елхови клони. Косите му бяха разрошени, а на бузата му беше се отпечатало в червено изящно елхово клонче.

— Толкова съм гладен, че бих могъл да ям дори варена риба — изпъшка той.

— Само по-тихо, Андерс — изшътка му Кале. — Аз пък съм готов да беля кора от дърветата.

— Ох, когато човек е живял цял ден от боровинки, жадува да усети нещо твърдо между зъбите си.

Ева-Лота беше единствената им надежда. Беше им обещала да запази нещо за ядене.

— Ще докарам Ник до умопомрачение — обеща тя. — Ще му кажа, че лекарят ми е предписал да се храня на всеки два часа. Няма да ви оставя гладни, не бойте се! Елате, след като се стъмни.

Това беше сутринта. Те стояха под прозореца й и шепнеха, готови да избягат при първия знак за опасност. И когато Ник се върна със закуската на Ева-Лота, Андерс и Кале се измъкнаха като подплашени гущери, макар че уханието на пържената шунка ги блъсна в носа. Успяха да чуят само горчивите обвинения на Ева-Лота:

— Да не мислиш, че съм дошла тук на лечение с гладуване? — възмущаваше се тя пред Ник.

Момчетата не успяха да чуят какво й отговори Ник. Те вече бяха дълбоко в гората. След това се прехвърлиха от другата страна на острова. Прекараха деня в строеж на скривалище, след това се къпаха, спаха и ядоха боровинки. Твърде много боровинки. А сега бяха гладни като вълци.

— Ще трябва да изчакаме докато се стъмни — рече мрачно Андерс.

Изпълзяха от колибата и се изкатериха върху скалите. Разположиха се удобно между тях, за да изчакат нощта, тъмнината и спасението от гладна смърт. Стояха там и наблюдаваха с кисели физиономии най-хубавия залез в живота си, но единственото, което изпитваха, беше нетърпение, че се стъмва толкова бавно. Като огнена заря светеше небето над върховете на дърветата отсреща, на континента. Още се виждаше къс от червения слънчев диск, но скоро той щеше да потъне в тъмните гори. А след това мракът, благословеният мрак щеше да падне над земята и водата и над всички, които имаха нужда от закрила от гангстери. Само да можеше да се стъмни по-бързо!