Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Зависи от това дали можеш да мълчиш — каза Кале отвън. — Ти може би ще станеш Бяла роза, ако обещаеш да не казваш на никого, че си ни видял двамата с Андерс.

— Готово — обеща веднага Расмус.

— Нито дума на Ник или на някой друг, че сме били тук, разбра ли.

— Но защо? Да не би Ник да не може да ви търпи?

— Той не знае, че сме тук — намеси се Андерс. — И не бива да научи. Ник е похитител на деца, разбираш ли?

— Той лош човек ли е? — попита Расмус.

— Не, не съвсем — каза Ева-Лота.

— Аз пък смятам, че е много мил — заяви Расмус. — Мисля, че е доста мил. Защо похитителите на деца не бива да научават тайни?

— Защото не бива — отвърна кратко Кале. — И ти никога няма да станеш Бяла роза, ако не се научиш да мълчиш.

— Но аз мога да мълча! — увери ги развълнувано Расмус. Беше готов да мълчи до края на живота си, само и само да стане Бяла роза.

В този миг Ева-Лота чу тежки стъпки и сърцето й направо се преметна от ужас.

— Изчезвайте! — прошепна тя. — По-бързо! Ник идва.

В следващия миг ключът се превъртя в ключалката. Лъчът на джобно фенерче освети стаята и Ник попита подозрително:

— С кого говориш?

— Давам ти три възможности да отгатнеш — отвърна присмехулно Ева-Лота. — Тук сме аз и Расмус, а освен това Расмус и аз. Нямам навик да разговарям сама със себе си. Тогава познай с кого съм говорила?

— Ти обаче си похитител на деца, а похитителите на деца не бива никога да научат тайната — каза състрадателно Расмус.

— А, не, престани веднага — избухна Ник и пристъпи заканително към Расмус. — И ти ли ще ме обиждаш, че съм похитител на деца?

Расмус взе едрата му длан и го погледна доверчиво в разгневеното лице.

— Да, но аз все пак смятам, че похитителите на деца са добри — увери го той. — Мисля, че ти си много, много добър, мъничък Ник!

Ник измърмори нещо неразбираемо и поиска да си тръгне.

— А бе вие в тази къща да не би да искате да ме уморите от глад? — попита Ева-Лота. — Тук не давате ли втора вечеря?

Ник се обърна и изгледа Ева-Лота с искрено учудване.

— Горките ти родители — заяви той накрая. — Сигурно трябва да станат милионери, за да те нахранят.

Ева-Лота се усмихна.

— Никога не съм страдала от липса на апетит — установи тя със задоволство.

Ник вдигна Расмус от скута й и го занесе на дивана.

— Време ти е да спиш.

— Но аз не съм изморен — увери го Расмус. — И без това спах през целия ден.

Ник го сложи в леглото без повече думи.

— Ще ми завиеш ли добре краката — помоли го Расмус. — Мразя пръстите ми да се показват отдолу.

Подсмихвайки се, с много изненадана физиономия, Ник направи това, за което го помолиха. После застана до леглото и се загледа замислен в Расмус.

— Ама че си ми смешен и мъничък — каза той.

Тъмната глава на момчето кротуваше върху възглавницата. На бледата светлина на джобното фенерче то изглеждаше невероятно нежно и сладко. Тъмносините му очи се усмихваха приветливо на Ник.

— О, ти наистина си много добър, мъничък Ник — каза детето, — ела, искам да те прегърна, както гушкам тате.

Ник изобщо не успя да направи нищо. Расмус просто метна ръце около врата му и после го притисна към себе си с всичката сила на петгодишните си ръчици.

— Боли ли? — попита той с надежда.

Ник мълчеше. После измърмори неясно:

— Не, не боли… не е това…

На самия връх на една скала стърчеше бунгалото, в което инженер Петерс беше настанил скъпоценния си гост. Самотно като орлово гнездо, то беше достъпно само от една страна. Задната му стена беше до самия ръб на скалата, която се спускаше стръмно към брега.

— Трябва да се изкатерим дотам — рече Кале и посочи с мазния си показалец към прозореца на професора.

След премеждията си в развалините на крепостта, Андерс нямаше особено желание да се катери по стръмни скали, макар че този път височината не бе така плашеща.

— Не може ли просто да се промъкнем по стълбите като нормални смъртни? — предложи той.

— Да бе, и да налетим право в ръцете на Ник или някой друг гангстер. Никога!

— Катери се ти — отсече Андерс. — Аз ще остана тук долу и ще пазя.

Кале не се замисли нито за миг. Облиза последната мазнина от шунка по пръстите си и потегли.

Вече не беше толкова тъмно. Над гората се издигаше бавно кръглият диск на луната. Кале все още не знаеше дали това е добре, или не. Наистина катеренето на лунна светлина беше по-лесно, но също така лесно беше да бъде забелязан този, който се катери. Може би беше най-добре, че луната свети, но от време на време се скрива зад някой преминаващ облак. Кале затаи дъх и продължи да се катери. Само по себе си изкачването не беше особено опасно, но мисълта, че внезапно може да го погне банда гангстери, го караше да се поти от страх.