Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Ник и Блом са отвън — каза той. — Ако искате да се бием, ние нямаме нищо против. Но не забравяйте — Расмус е при нас.

Професорът седна на леглото и скри лице в ръцете си. О, да, Расмус беше при тях. Те държаха всички козове! А той имаше само Кале Бломквист. Бломквист беше последната му надежда и затова той трябваше да запази спокойствие. Трябваше… трябваше…

Петерс направи една обиколка на стаята. Сетне застана с гръб към прозореца.

— Лека нощ, приятелю — каза той подигравателно. — Имате още време да обмислите положението. Но не много време, боя се.

Отвън Кале се притисна силно към стената. Той чуваше гласа на Петерс, сякаш говореха на самия него, и в объркването си направи крачка назад. Но там, където сложи крака си, имаше само една предателска туфа трева и в следващия миг великият детектив Бломквист се свлече надолу по стръмната скална стена с ясно доловимо трополене и се озова, много по-бързо, отколкото бе предвидено, в краката на Андерс. Кале изстена, а Андерс се приведе загрижен над него.

— Удари ли се? Боли ли те?

— О, не, не бери грижа, усещането е прекрасно! — Кале изстена още веднъж. Но не му остана време да мисли за синините си. Горе от бунгалото се чу гласът на Петерс. Той крещеше:

— Ник! Блом! Къде сте? Веднага претърсете местността зад бунгалото! С фенерчета! Веднага! Бързо!

— Ужас! — прошепна Андерс.

— Само това оставаше — изпъшка Кале. — Сега се наредихме.

Преди да могат да помислят за бягство, лъчите на джобните фенерчета заиграха между дърветата. Всеки момент момчетата можеха да се озоват в светлия им кръг. Беше ужасяващо дори само да си представят това! Ник и Блом тичаха към тях. Кале и Андерс можеха да чуят как стъпките им се приближават. Те искаха да побегнат, но страхът ги парализира. Когато Ник беше вече само на пет-десет крачки от тях, те се свряха панически във вдлъбнатината между две скални отломки. Беше най-тясната малка пещера на света и те се натъпкаха в нея така, сякаш искаха да разместят камъните. Сигурно точно така се чувства бедното измъчено животно, когато ловните кучета го приближават, мислеше отчаяно Кале.

Но ето че сега кръволоците бяха над тях. Светлината на фенерчетата се стрелкаше наоколо. Кале и Андерс се вкопчиха един в друг. Внезапно и двамата се сетиха за майките си. Луната надничаше зловещо между дърветата, сякаш фенерчетата не бяха достатъчни.

— Насам, Ник — извика Блом. Гласът му прозвуча ужасно близо. — Я да погледнем между дърветата отсреща. Ако тук изобщо има някой, той трябва да е там.

— Ами да, нали не може да бъде едновременно и тук, и там — каза Ник, като се подсмихваше. — Освен това мисля, че шефът има халюцинации.

— Скоро ще разберем това със сигурност — каза мрачно Блом.

Майчице, майчице мила, мислеше си Кале, сега ще дойдат… свършено е с нас… сбогом завинаги…

Те наистина бяха съвсем близо и за секунда лъчът на фенерчето на Ник попадна право в скривалището на момчетата.

Но понякога се случват чудеса.

— Какво пък става сега? Какво му е на фенерчето? — извика недоумяващият Ник.

Слава тебе, Господи — фенерчето на Ник изгасна. И за да бъде чудото още по-пълно, в същия миг луната изчезна зад един огромен облак. Съвсем наблизо, Блом тършуваше старателно между гъстите ели. Ник го следваше по петите. Той се опитваше да поправи фенерчето си.

— Ако тук има някой, той трябва да е там — мърмореше той под нос, имитирайки Блом. — А, ето че пак светна — продължи доволно той и лъчът на фенера му отново заигра между елите. Но там нямаше никой и Ник блъсна Блом по рамото с думите: — Е, какво ти казах? Шефът си ги измисля разни. Нещо не е добре с нервите. Тук няма жива душа.

— Ъхъ, тук е съвсем чисто — потвърди Блом мрачно. — Но за всеки случай да огледаме още малко.

Да, точно така, рече си Кале, направете го… за всеки случай.

И като по команда двете момчета пробягаха няколкото метра, които ги деляха от елите и пропълзяха под най-клонестата от тях. Опитът от Войната на розите беше ги научил, че никое скривалище не е по-сигурно от онова, което е току-що претърсено.

Ник и Блом скоро се върнаха. Те минаха толкова близо до тяхната ела, че Кале можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка. Минаха и покрай малката вдлъбнатина между скалите и Блом я огледа особено грижливо. Но там вече нямаше никой.

— Ако тук има някой, то той в никакъв случай не е там — рече Ник и лъчът на фенерчето му отново зашари из вдлъбнатината.

— О, не, представи си само, той е тук, защото не е там — прошепна Кале с въздишка на благодарност.