Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Краката и ръцете му се местеха предпазливо и той бавно се придвижваше нагоре. Понякога ставаше трудно. Имаше мигове, в които пръстите му опипваха самото празно нищо, без да могат да намерят опора. И все пак краката му очевидно притежаваха инстинктивната дарба да намират точния камък, пукнатина или корени и той винаги успяваше да се залови за нещо.

Само веднъж инстинктът подведе десния му палец и той улучи един камък, който се търкулна по стръмната скална стена с невероятен тропот. Кале едва не го последва от вълнение. Спаси го един корен, за който се залови в последната секунда. Той се вкопчи уплашено за него и дълго време не посмя да помръдне.

Андерс чу шума от търкалянето на камъка. Той отскочи бързо встрани, за да не пострада главата му и замърмори гневно под нос:

— Да беше надул направо тръбата, та всички да чуят.

Но очевидно никой освен Андерс не беше чул шума. И след като изчака още няколко минути с туптящо сърце, без нищо да се случи, Кале пусна спасителния корен и продължи нагоре.

Професорът вървеше напред-назад в тъмната си стая като животно в клетка. Не можеше да се издържа повече, наистина бе непоносимо! Направо да се побъркаш. Със сигурност щеше да полудее, да полудее също като този Петерс. Значи беше в ръцете на психопат. Не знаеше какво правят с Расмус. Не знаеше дали някога ще излезе оттук. А вътре беше тъмно като в гробница. Да се продъни вдън земята дано този Петерс! Поне да беше му оставил светлина. Ах, само да можеше да пипне това псе! Но какво беше това? Професорът застина на мястото си. Раздразнените му нерви ли му правеха номер, или някой наистина чукаше на прозореца? Но този прозорец, през който той се взираше през целия трижди проклет ден, този прозорец гледаше над пропаст — никой не би могъл… небеса, отново се почука. Там наистина имаше някой!

Обзет от отчаяна надежда, той се втурна и го отвори. Никой затворнически прозорец не би могъл да има по-здрава решетка. И все пак тя беше изработена толкова умело, че отвън изглеждаше много живописно, както подобава за скъпо бунгало край морето. Но така или иначе си беше желязна решетка.

— Има ли някой там? — прошепна професорът. — Кой е?

— Аз съм. Кале Бломквист.

Това беше прошепнато съвсем тихо, но професорът се разтрепери целият от вълнение. Ръцете му се вкопчиха в пръчките от ковано желязо.

— Кале Бломквист? Кой… ах, да, да, сега си спомням. Благословени малък Кале, знаеш ли нещо за Расмус?

— Той е в бунгалото на Ева-Лота. Добре е.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже, за това! — прошепна професорът с дълбока въздишка на облекчение. — Петерс каза, че виждам Расмус за последен път…

— Да се опитаме ли да доведем полиция, господин професор? — попита Кале.

Професорът потърка челото си.

— Не, не, не и полицията. Поне засега не. Още не знам какво да правя… започвам да си мисля, че този Петерс говори съвсем сериозно… Боя се за Расмус… не, не и полицията — не и преди Расмус да е на сигурно място. — Той се вкопчи в решетката и зашепна бързо: — Най-лошото е, че Расмус знае къде крия записките с формулите. На откритието, ако си спомняш. И този Петерс разбра това. Няма да му е нужно много време, за да принуди Расмус да издаде скривалището.

— Но къде са те? — попита Кале. — Не можем ли ние с Андерс да ги преместим на сигурно място?

— Смяташ ли наистина, че можете? — Професорът се развълнува толкова силно, че почти загуби гласа си. — Велики боже, ако наистина успеете да го направите! Скрих ги… смяташ ли наистина… те са зад…

Но злата съдба беше решила Кале да не узнае скъпоценната тайна. Защото в същия миг вратата се отвори и професорът замлъкна като ударен от гръм. Той се застави да мълчи, макар че му идеше да заплаче от гняв и разочарование. Само още секунда и той щеше да каже на Кале каквото имаше да казва! Но ето че сега на прага стоеше инженер Петерс. Носеше петролна лампа. Той поздрави много учтиво.

— Добър вечер, господин професор Расмусон!

Професорът мълчеше.

— Проклетият Ник не ви е оставил дори една лампа? — продължи Петерс. — Но моля ви, естествено, че ще ви предоставя тази.

И той остави петролния фенер на масата.

Професорът продължаваше да мълчи.

— Расмус ви изпраща целувки — каза Петерс, докато скъсяваше фитила. — Вече започвам да си мисля, че ще трябва да изпратя малкия някъде в чужбина.

Професорът направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху своя мъчител, но Петерс вдигна предупредително ръка.