Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Скалите се спускаха стръмно към водата, а долу, където се срещаха камъкът и морето, се чуваше тихият плисък на вълните. Някъде навън над фиорда крякаше диво и жално чайка, иначе всичко беше тихо.

— Започвам да се изнервям — измърмори Кале.

— Аз пък тъкмо си мислех какво ли става вкъщи — обади се Андерс. — Смяташ ли, че вече са пуснали съобщение по радиото?

В същия миг двамата се сетиха за бележката, която миналата вечер Ева-Лота беше оставила под възглавницата си вместо „успокоително“. „Не драматизирайте положението, скоро ще се върна, поне така си мисля.“ Дори и да са много ядосани, а вероятно и притеснени от изчезването й, след тази бележка родителите й едва ли щяха да се втурнат веднага в полицията. А след като обсъдеха положението с родителите на Андерс и Кале, те щяха да решат, че това е поредният глупав номер на Белите рози. Може би така беше по-добре. Кой знае дали беше много благоразумно да се забърква полицията в тази история? Кале беше чел достатъчно истории за отвличания и знаеше колко опасно можеше да стане. Във всеки случай, първо трябваше да говорят по някакъв начин с професора. Но как да се доберат до него.

При инженер Петерс светеше лампа. Иначе навсякъде беше тъмно. И тихо. Тишината беше толкова дълбока, че човек като че ли можеше да я чуе. Ако тук изобщо имаше хора, те сигурно спяха.

Но не, не всички спяха! В болезнена безсъница професорът лежеше в своето легло и се самоизмъчваше с безкрайни размишления. През целия си тридесет и пет годишен живот той беше свикнал да намира решения за проблемите, които го занимаваха. Но сегашното му положение беше толкова объркано, че той само можеше да клати безпомощно глава. Той просто не можеше да направи нищо — трябваше да си признае това с безсилна ярост. Нищо друго, освен да чака. Но какво да чака? Някой да открие липсата му и да го потърси? Не и в Клайнкьопинг. Той беше наел малката вила тъкмо защото искаше пълно спокойствие. Смяташе да прекара там лятото с Расмус. Сигурно щеше да мине доста време, преди някой да забележи, че е изчезнал.

Когато стигна дотам в мислите си, професорът скочи от леглото. Не беше време за спане! О, ако можеше да разкъса този Петерс на парчета.

Ева-Лота също не спеше. Стоеше до своя прозорец и се вслушваше напрегнато във всеки звук, долитащ отвън. Само нощният вятър ли шумолеше в клоните, или Андерс и Кале най-сетне идваха?

Денят беше дълъг, толкова дълъг. За този, който обича свободата, беше непоносимо да стои затворен цял ден. Потреперваща от ужас, Ева-Лота мислеше за всички бедни хора, които линееха по затворите. Ако можеше, тя би обиколила целия свят и би отключила затворите, за да освободи всички пленници от тъмниците им! Защото това беше най-лошото от всичко: да не можеш да излезеш навън когато искаш!

Обзе я нещо като паника и тя се нахвърли върху прозореца, закован с летви, който я разделяше от свободата. Но тогава се сети за Расмус — трябваше да се овладее. Не биваше да буди Расмус. Чуваше в тъмното равномерното му дишане. Това потуши паническия й страх. Поне не беше сама.

От тишината навън най-сетне дойде очакваният сигнал, сигналът на Белите рози, и веднага след това припрян шепот:

— Ева-Лота, запази ли ни нещо за ядене?

— О, и още как! — рече Ева-Лота.

И тя започна да им пуска през процепа между летвите сандвичи, студени картофи и студени тлъсти парчета салам и шунка. Дори едно благодаря не й казаха онези там отвън, защото докато дъвчеха се чуваше само доволно грухтене. Сега, когато наблизо имаше нещо за ядене, гладът им стана още по-опустошителен отпреди и те натъпкаха в себе си всички деликатеси, които им подаде Ева-Лота от прозореца, почти без да дъвчат.

Но накрая трябваше все пак да си поемат дъх и Кале се обади:

— Съвсем бях забравил, че храната е такова хубаво нещо.

Ева-Лота се усмихна в тъмното. Беше щастлива като майка, която е нахранила гладните си деца. Тя прошепна:

— Сега сити ли сте?

— Да, почти… — установи Андерс с изненада. — Страхотно беше.

Кале го прекъсна:

— Ева-Лота, знаеш ли къде е професорът?

— Той е затворен в бунгалото на скалата — отговори Ева-Лота. — В бунгалото, което е най-близо до морето.

— Смяташ ли, че и Расмус е там?

— Не, Расмус е тук, при мен. Спи.

— Да, спя — обади се едно гласче от тъмното.

— Ах, така ли, значи си буден — отвърна му Ева-Лота.

— Винаги се събуждам, когато някой яде сандвичи и мляска така силно. — Той се приближи тихо с босите си крачета и се покатери в скута на Ева-Лота. — Това Кале и Андерс ли са — попита той възхитен. — Битка ли ще има? Не може ли и аз да стана Бяла роза?