Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

— Млъкни, Расмус! — извика професорът, почервенял от гняв.

— Но защо ми крещиш така? — попита обидено Расмус. — Та аз няма да им кажа къде са те. — После погледна състрадателно Петерс. — Но бих могъл да му кажа дали е „горещо“ или „топло“ или „студено“!

Професорът го разтърси ядосано.

— Ти няма ли най-сетне да млъкнеш! — крещеше той извън себе си.

— Добре де, добре, вече мълча — отвърна Расмус нетърпеливо. — Да не би да съм казал нещо? — Той замислено издаде долната си устна в опит да си припомни. — Значи „топло“ не е в никакъв случай — измърмори той. — А „студено“ съвсем не!

Ева-Лота оглеждаше своя затвор. Своя, честно казано, доста приятен затвор. Ако Ник не беше заковал няколко широки летви на прозореца, тя би могла да си въобрази, че е добре дошла на този остров. Нима не беше получила това сладко малко бунгало за гости? Много уютно, с четири кушетки, застлани с кариран памучен плат, със завеса пред къта за миене, а до прозореца малка маса с вестници и книги за развлечение и забавление на госта. От всички бърлоги на гангстери на света тази сигурно беше най-странната, мислеше си Ева-Лота. Сигурно беше дори, че едва ли има много бърлоги на гангстери с такъв изглед. Прозорецът зад закованите летви беше отворен и през процепите се откриваше летен пейзаж със сърцераздирателна хубост, фиордът сияеше под блестящата слънчева светлина, приел в сините си обятия малки зелени острови. Ева-Лота си пое дълбоко дъх. Само да можеше да изтича по пътеката, покрита с борови иглички, между елите, към кея и да се хвърли с главата напред в кристалночистата вода, да полежи на дъските и да се попече, да затвори очи и да чува само равномерния тих плисък, когато лодките се полюляваха и опъваха въжетата.

Да, лодките, лодките на гангстерите! Те бяха няколко. Ева-Лота можеше да види моторницата, която ги превози през залива. Съвсем наблизо мъртвото вълнение разлюляваше три гребни лодки. Освен това върху кея беше обърнато голямо канадско кану.

Този остров явно е много удобен за гангстери, мислеше си Ева-Лота. Имаше място, ако беше необходимо, за цялата банда. Нямаше опасност от пренаселване. По хълмовете бяха пръснати като на игра множество малки бунгала на достатъчно разстояние от голямото и изискано бунгало, обитавано от шефа на гангстерите. Навярно във всички тези малки бунгала живееха гангстери. Всеки отделно в свое собствено змийско гнездо. Ако почукаш на вратата, оттам сигурно ще надникне съскащ малък гангстер и ще те изплаши до смърт!

Щом стигна в мислите си дотам, Ева-Лота отметна глава назад с много решителен вид. Тя обаче няма да се остави да я изплашат. Няма да се остави да й се качат на главата! Този Ник трябва да знае, че тя още е жива. И Ева-Лота се нахвърли с юмруци върху заключената врата.

— Ник — изкрещя тя. — Ник, ела тук. Гладна съм. Иначе ще преобърна всичко с краката нагоре!

Долу между дърветата Андерс и Кале, които подслушваха разговора между професора и Петерс, чуха със задоволство данданията. Слава богу! Ева-Лота беше жива и в никакъв случай не беше със сломен дух!

Естествено, Ник също чу шума, обаче със значително по-малко задоволство.

Мърморейки ядосано, той тръгна да прекрати безредието. Ева-Лота млъкна, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Ник влезе, готов здравата да я нахока. Но езикът му не беше особено бърз и Ева-Лота го изпревари.

— Има какво да се желае от обслужването в този хотел! — заяви тя.

Ник внезапно забрави какво искаше да й каже. Той се взря в Ева-Лота изумен и дори малко обиден.

— А, не, виж какво — запелтечи той. — Така не… виж сега…

— Да, да, точно така, така не може повече — развика се Ева-Лота. — Истинско нещастие е обслужването в този хотел. Искам си храната! Храната, разбираш ли?

— Ти си нашето наказание — изпъшка Ник. — И затова е виновен проклетият Сванберг, който не може една кола да опази. Интересно ще бъде да чуя какво мисли шефът за тази работа.

— О, та вие би трябвало да ми се радвате — успокои го Ева-Лота. — За един похитител на деца сигурно е същински късмет да пипне цели две хлапета, след като е планирал само едно.

— А, не, виж какво — започна пак Ник, почервенял. — Твоите приказки не ми харесват. За теб аз не съм никакъв похитител на деца.

— Не си ли? Че как така. Ти си точно това, похитителю Ник. Щом крадеш деца, значи си похитител. Ти да не би да не знаеше това?

Ник отново млъкна от изумление и дори малко обида. Той очевидно не беше гледал така на нещата.