Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Стената беше около четиридесет сантиметра широка, същинска разходка за някой, който е свикнал да пази равновесие върху тясната греда в часовете по гимнастика.

Сега вече Андерс достигна източния ъгъл. Тук имаше малка кръгла площадка, бойница и после стената тръгваше на юг, следвайки извивките на пропастта. Андерс направи няколко предпазливи крачки напред. В този миг той чу дълбоко в себе си гласа на разума и все още не беше твърде късно да го послуша. Да го послуша ли, или да не го послуша?

Сикстен беше вече в опасна близост. Той се ухили възхитен, когато видя колебанията на Андерс.

— Идва някой, който иска да държи в ръцете си кървавото ти сърце — рече той приветливо. — Ти да не би да се страхуваш?

— Да се страхувам ли? — изкрещя Андерс и спря да се колебае. С няколко бързи стъпки той отново се озова върху стената. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да измине поне петдесет метра покрай пропастта. Опита се да не поглежда надолу, гледаше само стената, която се виеше като сребърна лента под лунната светлина. Доста дълга сребърна лента — и доста тясна. Неочаквано опасно тясна! Затова ли му омекнаха краката?

Искаше му се да се обърне, за да види къде е Сикстен. Но не смееше, пък и вече не беше нужно, защото сега той чуваше дишането на Сикстен зад гърба си. Доста нервно дишане, както можа да установи. Сикстен несъмнено се страхуваше! Значи и той! Самият Андерс в момента беше обзет от смъртен страх. Безсмислено беше да твърди обратното. А отзад върху бойницата се бяха изкатерили и другите Рози. Стърчаха там, изпълнени с ужас и гледаха безумните дела на своя предводител.

— Тук идва… някой, който… иска… да държи… в ръцете си… кървавото ти сърце — мърмореше Сикстен. Но кръвожадните му речи вече не звучаха много убедително.

Андерс размисляше трескаво. Естествено, той все още можеше да скочи в двора на крепостта. Това обаче щеше да бъде скок от три метра височина долу върху неравните камъни. Не можеше да се спусне бавно и внимателно, защото преди да започне да слиза, трябваше да коленичи на стената. А Андерс не изпитваше никакво желание да коленичи близо до зеещата пропаст. Не, имаше само една възможност: да продължи напред, вперил парещите си очи право в спасителната бойница на другия край на стената.

Сикстен като че ли не се страхуваше чак толкова много. Във всеки случай зловещото му чувство за хумор не го беше напуснало. Андерс чуваше гласа му зад гърба си.

— Идвам все по-близо — бърбореше той. — Идвам все по-близо и скоро… ще ти… подложа… крак. Ама че майтап ще бъде!

Той естествено не говореше сериозно. Но за Андерс тези думи се оказаха съдбоносни. Самата представа, че сега някой отзад би могъл да му подложи крак, го накара почти да обезумее. Той се извърна леко към Сикстен… и загуби равновесие.

— Внимавай! — изкрещя Сикстен предупредително.

Андерс се олюля още веднъж. В същия миг от бойницата долетя пронизителен писък. И за свой ужас Розите видяха как Белият предводител полетя през глава право в пропастта.

Ева-Лота затвори очи. Отчаяни мисли препускаха из главата й. Ох, имаше ли на този свят някой, който би могъл да им помогне в този миг? Кой щеше да отиде при госпожа Бенгтсон и да й каже, че Андерс е мъртъв? Какво щяха да кажат вкъщи?

Тогава тя чу гласа на Кале — писклив и прегракнал от вълнение:

— Вижте, той виси в храста!

Ева-Лота отвори очи и се взря уплашено в бездната. И наистина, там висеше Андерс! В подножието на стената, в скалистия склон беше пуснал корени един храст. Той сега държеше в спасителните си обятия Белия предводител, избавяйки го от сигурна смърт.

Отначало Ева-Лота не видя Сикстен. И Сикстен загуби равновесие от ужас. Но запази достатъчно присъствие на духа, за да падне откъм двора на крепостта, където нарани до кръв коленете и ръцете си, но си остана жив и здрав.

Дали Андерс щеше да се измъкне жив, беше повече от съмнително. Храстът се превиваше заплашително под тежестта му. Колко ли щеше да издържи, преди да се отскубне от скалата и да полети в пропастта с Андерс като пасажер?

— Какво ще правим? Какво, за бога, да правим? — хленчеше Ева-Лота и не откъсваше отчаяните си очи от Кале.

Както обикновено, щом дебнеше опасност, великият детектив Кале Бломквист поемаше нещата в свои ръце.

— Дръж се, Андерс! — изкрещя той. — Ще донеса въже!

Миналата седмица те се учиха да хвърлят ласо тук край развалините на замъка. Въжето трябваше да е останало някъде навън. Трябваше!