Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Трябва да излезем оттук! На всяка цена! — като обезумял се развика Андерс. Не можеше да търпи да стои нито минута повече в тази тъмница.

Вдигна първия по-голям камък, който му попадна.

— Едно… две… три, давай! — командваше той. Дъските изпукаха! — Още веднъж! Можем, Кале! — Андерс почти хълцаше от вълнение.

Още веднъж с всички сили! Бам! Дребни трески се посипаха по главите на децата. Сега вече много по-лесно щяха да избият останалите парчета. Андерс промуши глава през първата по-голяма дупка и изкрещя от радост. Стълбите водеха към приземния етаж на замъка!

— Кале, Ева-Лота, идвайте! — повика той приятелите си.

Но те вече бяха навън. Децата стояха и примигваха на силната слънчева светлина, съзерцавайки околността сякаш всичко наоколо бе магия. Ева-Лота изтича до един от прозорците. Долу в низината се кипреше градчето. Виждаха се и реката, водната кула, черквата. Там в далечината тя забеляза и червения покрив на пекарната. В този момент момичето се подпря на каменната стена и най-неочаквано избухна в плач.

Странно нещо са това момичетата, помислиха си едновременно Андерс и Кале. Докато бяха долу в подземието, приятелката им не се разциври, а сега сълзите й бликнаха като фонтан.

Червените рози вече бяха прочели всичко за Мандрейк, омръзнало им бе да играят и на пинг-понг. На всичкото отгоре в Прерията всеки момент щеше да започне футболен мач.

— Стига сме чакали, а? — предложи Сикстен. — Според мен са емигрирали в Америка. Хайде да се изпаряваме!

Спуснаха се по въжето — Сикстен, Бенка, Йонте и хукнаха през подвижния мост на Ева-Лота над реката. Най-сетне чичо Ейнар дочака мига, за който мечтаеше от часове.

На около стотина метра от вратата на къщата бе паркирано черно волво. Вътре седяха двама мъже, които вече страшно нервничеха. Толкова време киснеха в колата в този пек. Часовете едва-едва се точеха. На определени интервали техният стар приятел Ейнар се появяваше, за да докладва.

— Ония идиотчета са още горе! Какво мислите, че мога да направя? Де да можех да им извия вратовете, както ми се иска.

Най-сетне той се появи, стиснал нещо под мишница. Подтичваше бързо към колата.

— Готово! — прошепна Ейнар и се метна вътре.

Еди натисна газта и колата се понесе към северния изход на града.

И мъжете, и колата сякаш имаха единственото желание час по-скоро да оставят този град зад гърба си. Погледите им бяха отправени напред към пътя, който обещаваше да ги изведе към богатството, свободата и независимостта. Ако бяха хвърлили само един поглед встрани, щяха да забележат Андерс, Кале и Ева-Лота, които току-що изникнаха иззад ъгъла и проследиха с ококорени от изненада очи своите врагове.

— Къде ходиш, нещастнико? — бяха първите думи на господин Бломквист, щом Кале се появи на входа на магазина. — И какво си правил? Да не би пак да си чупил стъкла на прозорци?

Поне сто пъти бакалинът бе излизал навън, за да види дали не си идва неговото отроче. Най-сетне забеляза тримата в момента, в който се зададоха по улицата.

— Татко, моля те пусни ме, защото трябва да отида в полицията веднага! — възбудено прекъсна Кале баща си.

— Зная — отговори бащата. — Полицията е в магазина и те очаква. Никак не съм доволен от теб, Кале!

Кале изобщо не можеше да проумее защо полицията го чака. Важното бе, че са тук. Той хукна натам така, както никога през живота си не беше тичал. Андерс и Ева-Лота го следваха по петите.

В зеления люлеещ се стол седеше Бьорк, да бъде благословен, а до него бяха двама други полицаи.

— Арестувайте ги, арестувайте ги — разкрещя се като обезумяло момчето. — Бързо!

Бьорк и ония двамата скочиха на крака.

— Къде? Кого?

— Крадците на бижута. — Кале беше толкова развълнуван, че едва намираше думите. — Току-що офейкаха с колата си. Ама побързайте де!

Изобщо не се наложи да повтаря. Собственикът на бакалницата пристъпваше спокойно към магазина си, когато забеляза, че набутват сина му и неговите двама приятели в полицейската кола, а тримата полицаи се мятат в нея след тях. Господин Бломквист се хвана за главата и простена. Неговият син — в затвора и то на такава ранна възраст! Това беше истински кошмар! Единственото му успокоение беше, че и дъщерята на хлебаря, и синът на обущаря не бяха по̀ стока.

Полицейската кола запраши по улиците на града с такава скорост, че всички почтени граждани заклатиха недоволно глави. Кале, Андерс и Ева-Лота седяха на задната седалка с инспектор Стенберг и се лашкаха насам-натам при завоите. Момичето само се питаше колко неочаквани неща трябва да се случат на един човек в един ден, преди да припадне. Кале и Андерс говореха едновременно, докато инспекторът не нареди да започнат един след друг. Кале махаше ръце като луд и с писклив от вълнение глас изкрещя: