Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Боричкането приключи. Чичо Ейнар и Бледия стояха пред инспектора, а Еди бе проснат на земята. Постепенно започваше да идва на себе си.

— Така, така! Какво виждат очите ми? — обади се инспекторът. — Това наистина ли е Артур Стрьом? Каква приятна изненада!

— Удоволствието е изцяло ваше — с гнусна усмивка отбеляза Бледия.

— Така си е — доволно се съгласи инспекторът. — Какво ще кажеш, Сантесон? Пипнахме Артур Стрьом.

— Каква памет имат тези хора! Как помнят толкова много имена? — възкликна Кале.

— Хей, Кале, я ела тук — провикна се инспекторът. — Може би ще ти е приятно да чуеш, че благодарение на теб спипахме един от най-опасните престъпници в страната.

Дори Артур Стрьом повдигна изненадано вежди, когато видя Кале, Андерс и Ева-Лота.

— Трябваше да послушам инстинкта си и да застрелям тия идиотчета — прошепна той. — Решиш ли да си благороден, винаги си плащаш за това.

Еди вече отваряше очи.

— А ето и още един стар познат, и постоянен клиент. Какво стана бе, Еди? Нали обеща да влезеш в пътя?

— Така беше — простена Еди. — Но реших преди това да събера малко пари, с които да започна. Не можеш да влезеш в пътя без пари, инспекторе.

— А ти бе? — инспекторът се обърна към чичо Ейнар. — За пръв път ли се набъркваш в такава история?

— Да — изсумтя той, хвърляйки яден поглед на Кале. — Поне не са ме хващали досега. Щях да се измъкна и този път, ако не беше този велик детектив тук! Великият Детектив Бломквист. — Опита се да се усмихне, но лицето му само се разкриви в гримаса.

— А сега да видим къде е плячката — рече инспекторът. — Сантесон, провери в колата. Сигурно е там някъде.

— Да, в металната кутия!

— У кого е ключът!

Чичо Ейнар го подаде неохотно. Всички напрегнато мълчаха.

— Я да видим — каза инспекторът и вдигна капака.

Най-отгоре лежеше лист хартия, на който с големи букви пишеше:

ТАЕН ДОКЛАД НА БЯЛАТА РОЗА

Инспекторът зяпна от изненада. Останалите не бяха в по-завидно положение. Това се отнасяше и за чичо Ейнар, и за двамата му съучастници. Артур Стрьом хвърли убийствен поглед към чичо Ейнар.

Инспекторът прерови нервно съдържанието. Не откри нищо друго освен хартии, камъчета и всевъзможни други боклуци.

Ева-Лота първа започна да се смее. В началото тихичко, но постепенно смехът й премина в буен кикот. Като по даден знак Андерс и Кале също се разсмяха. Децата се запревиваха, изобщо не можеха да се спрат и по лицата им потекоха сълзи.

— Какво им става на тия хлапета? — попита, объркан, инспекторът. Сетне се обърна към Артур. — Значи сте ги скрили някъде, така ли? Нищо, скоро всичко ще изпеете.

— Не… Няма нужда… — успя да продума Андерс. — Знам къде са бижутата. В най-долното чекмедже на скрина на тавана.

— А откъде са взели това? — посочи инспекторът кутията.

— От най-горното чекмедже!

Ева-Лота спря да се смее. Тя се отпусна в канавката, загубила съзнание.

— Детето припадна= — Бьорк се спусна към нея. — И нищо чудно.

С огромно усилие Ева-Лота отвори сините си очи.

— Наистина не е чудно — прошепна тя. — Днес съм изяла само една кифличка.

Великият детектив Бломквист лежеше, удобно изтегнат под крушата. Да, сега вече той беше Велик детектив, а не само Кале. Дори вестникът, който държеше в ръцете си, го потвърждаваше. „Кале Бломквист, Велик детектив“ пишеше под неговата снимка. Естествено, човек очакваше да види зрял мъж с изсечени черти и пронизващ поглед. Момчето на снимката приличаше съвсем на Кале, но какво да се прави. Поместени бяха също снимките на Андерс и на Ева-Лота, само че малко по-надолу.

— Сигурно сте забелязали, млади момко — обърна се Великият детектив към въображаемия си слушател, — че цялата първа страница е посветена на онзи най-обикновен случай с кражбата на бижутата, който разкрих наскоро, докато нямах друг ангажимент.

Въображаемият слушател, естествено, го беше забелязал и не криеше възхищението си.

— Трябва да сте получили голямо възнаграждение, господин Бломквист — предположи той.

— Да, така е. Доста солидна сума получих, но я разделих с госпожица Лизандър и господин Бенгтсон, които ми оказаха неоценима помощ. В интерес на истината, става дума за десет хиляди крони, които ми даде господин Йостеборг, банкерът.

Въображаемият слушател удивено плесна с ръце.

— Вярно, сумата не е незначителна. — Господин Бломквист подръпна разсеяно няколко стръка трева. — Както знаете, не работя само за пари. Моята единствена цел е да освободя обществото от престъпността. Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Лорд Уимси и вашият покорен слуга — ето четирима специалисти, които няма да позволят злодеите да останат ненаказани.