Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Андерс, не каза ли веднъж, че ти се иска да разгледаш подробно подземието, да направим карта и да го използваме като бърлога? Защо не го направим сега?

— Казвал ли съм подобни глупости? Трябва да съм бил слънчасал. Измъкна ли се веднъж оттук, кракът ми няма да стъпи повече насам.

— Питам се за къде ли водят тези коридори? — не спираше Кале. — Ами ако случайно има някакъв друг изход, за който никой не знае?

— Ако пък и случайно се появят група археолози, които да ни измъкнат оттук… Така може да си говорим до утре.

В този миг Ева-Лота сякаш се събуди.

— Но и ако стоим, без нищо да правим и само да чакаме, ще откачим. Това е сигурно. Мисля, че е добре да послушаме Кале. Имаме и фенерче, така че ще виждаме къде вървим.

— Нямам нищо против — прие Андерс. — Но не е зле преди това да хапнем. Три кифли са си три кифли. Каквото и да ги правиш.

Ева-Лота им раздаде кифличките и тримата ги изядоха мълчаливо. Странно бе да си помислиш, че това може би е последният път, когато слагаха нещо в уста. Поляха оскъдната храна с вода от кофата. Уловиха се за ръце и потеглиха напред в мрака. Най-отпред вървеше Кале, за да показва пътя с фенерчето.

Точно в този момент пред полицейския участък в градчето спря някаква кола. От нея изскочиха двама души — полицаи. С бързи стъпки се отправиха към сградата на полицията, където ги посрещна полицай Бьорк. Той изглеждаше леко изненадан от неочакваното посещение. Двамата непознати се представиха — инспектор Стенберг и сержант Сантесон от отдел „Кражби“ на Стокхолмската полиция.

— Познавате ли частен детектив Бломквист? — започна инспекторът без много предисловия.

— Частен детектив Бломквист ли? — Бьорк поклати глава. — Никога не съм чувал за такъв човек.

— Странно — продължи инспекторът. — Дал е адрес „Главна улица, номер четиринайсет“. Ето вижте сам. — Човекът подаде някакъв плик на Бьорк.

„До отдел «Кражби» на полицията в Стокхолм“, пишеше най-отгоре, а като подател фигурираше „Карл Бломквист, частен детектив“.

Бьорк се засмя от сърце.

— Как не се сетих, че това е моят добър приятел Кале Бломквист. Частен детектив, ха, ха! Това ми хареса! Тринайсетгодишен е този частен детектив.

— А можете ли да ми обясните как е успял да се добере до отпечатък, открит от нас на мястото, където е била извършена кражбата на улица „Банер“ в края на юни? И чий е този отпечатък? Това е, което в момента интересува най-много моя отдел. Убедени сме, че участниците са били повече, иначе как щяха да пренесат тежката каса. Само един обаче е оставил отпечатъци. Останалите трябва да са били с ръкавици.

Бьорк се умисли. Спомни си предпазливите въпроси на Кале преди няколко дни: „Какво бихте направили, ако знаете, че един човек е престъпник, а нямате доказателства?“. Може пък наистина Кале Бломквист да е попаднал на следите на участниците в обира на бижута?

— Не ни остава нищо друго, освен да идем и да питаме самия Кале Бломквист — рече Бьорк.

— Тогава да вървим — съгласи се инспекторът.

— Адресът беше „Главна улица, номер четиринайсет“, нали? — подхвърли сержантът, докато сядаше зад кормилото.

Колата потегли стремително напред.

Червените рози скучаеха страшно. Какво им стана на Белите, та така внезапно се отказаха от играта? Толкова добре бяха започнали! Какво, по дяволите, бяха замислили, за да капитулират толкова бързо и да се лишат от подобно развлечение.

— Мисля, че трябва да идем и да ги пообидим — предложи Сикстен. — Може пък да се бъзнат и да започнем пак.

Бенка и Йонте приеха на драго сърце.

Бърлогата на Белите рози бе пуста и тънеше в тишина.

— Къде ли са отишли? — зачуди се Сикстен. — Все ще си дойдат по някое време.

При тези думи момчетата се настаниха удобно в таванското помещение. Намериха множество списания, с които Белите рози се развличаха в дъждовни дни. Имаше и чудесна маса за пинг-понг. Забавления колкото искаш.

— Тук много ми харесва — отбеляза Бенка.

— И на мен — съгласи се Сикстен. — Де да имаше място и в гаража да сложим маса за пинг-понг.

Двама от тях застанаха от двете страни на масата и подхванаха игра, а третият четеше комикси. И така се сменяха. Нямаше никакво значение, че Белите рози не са тук.

Застанал пред капандурата, Сикстен се канеше да се спусне по въжето, което висеше от покрива. В този миг забеляза, че някакъв човек приближава пекарната. Това май беше роднината на Ева-Лота — чичо й Ейнар! Доста се е разбързал, помисли си момчето. В този момент чичо Ейнар вдигна очи и забеляза Сикстен. Видимо се стресна.