Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Артур! — отчаяно извика чичо Ейнар. — Трябва да ме изслушаш. Знаеш ли кой е прибрал стоката? Ей тия идиотчета тук — и той посочи децата. — Тъкмо ги притисках да изплюят камъчето, когато ти дойде. Не съм допускал, че някога ще се радвам на появяването ви, но ето че и това се случи преди минута. Като никога пристигнахте точно когато имаше нужда от вас.

Настъпи кратко мълчание. Бледото лице с неспокойните очи се извърна към децата. Усещане за огромна опасност завладя Кале. Опасността сега бе много по-страшна от това, да застанеш пред дулото на пистолета на чичо Ейнар.

Еди, Гадния, наруши мълчанието.

— Може би като никога той казва истината, Артур.

— Възможно е — отвърна оня. — Скоро ще разберем.

— Оставете ме да се оправя аз с тези деца — помоли чичо Ейнар. — Много скоро ще измъкна от тях всичко, което ни интересува.

Лицата на Андерс, Кале и Ева-Лота пребледняха още повече. Уверението на Кале, че ще попаднат в ситуация, много по-сериозна от Войната на розите, се оказа реалистично.

— Артур — отново се обади чичо Ейнар, — ако най-сетне си проумял, че не се опитвам да те изпързалям, може би ще схванеш и че трябва да се подкрепяме. Освободи ме — той посочи въжето, което стягаше краката му — и ме остави да уредя нещата. Мисля, че е крайно време да предприемем решителен ход.

Артур безмълвно се приближи и сряза въжето. Чичо Ейнар се изправи с видимо усилие и разтри натъртените си глезени.

— Това беше най-дългата нощ, която някога съм преживявал — въздъхна той.

Артур се усмихна злобно и Еди го подкрепи с нещо средно между кикот и лай.

Чичо Ейнар приближи до Кале и го стисна за брадичката.

— Е, Кале, няма ли да викаш полицията?

Момчето мълчеше. Играта беше загубена и то го знаеше.

— Едно ще ти кажа, Артур — продължаваше чичо Ейнар. — Тия хлапета са изключително разумни. Много ще се изненадам, ако като добри деца, не кажат на чичо си Ейнар къде са скрили бижутата.

— Не са тук и няма да ви кажем къде са — предизвикателно се обади Андерс.

— Чуйте ме хубавичко, дечица. Поради едно недоразумение, тези двама господа снощи се държаха с мен много зле. Останали са с впечатлението, че знам къде са бижутата и че не искам да им кажа къде съм ги скрил. И ми дадоха една нощ, за да си помисля. Както казах преди малко, аз прекарах тук най-дългата нощ в живота си. В подземието е много тъмно и студено. Трудно се спи с вързани ръце и крака. Страшно огладняваш и ожадняваш, уверявам ви. Далеч по-приятно е да си вкъщи при майка си и в своето собствено легло, нали, Ева-Лота?

Момичето следеше всяко движение на чичо Ейнар и в очите й имаше същото онова изражение, когато той се опита да изтезава любимата й котка Таби.

— Господин Велики детективе — не спираше чичо Ейнар, — какво ще кажеш за една или може би за няколко нощи сред развалините? Или може би за всички нощи до края на дните си?

Ледени тръпки на ужас полазиха по гърба на момчето.

— Нямаме време — прекъсна го Артур Редиг. — Всичко това е много хубаво, но отнема доста време. Слушайте ме, хлапета! Падам си по децата, и то много, но такива, дето тичат за всяко нещо в полицията, никак не харесвам. Сега ще ви заключим тук. Просто се налага. И само от вас зависи дали ще излезете живи. Предайте ни бижутата и няма да стоите тук повече от една или две нощи. Измъкнем ли се, чичо Ейнар ще пише на родителите ви къде сте. А не ни ли кажете къде са бижутата, на майките ви ще им стане толкова тежко, че дори не ми се мисли за това.

На Андерс, Ева-Лота и Кале също не им се мислеше. Кале хвърли въпросителен поглед към тях и те му кимнаха утвърдително. Нямаха друг изход. Трябваше да съобщят къде са скрити проклетите бижута.

— И така, Велики детективе? — подкани го чичо Ейнар.

— Може ли да сме сигурни, че ако ви кажем, ще ни пуснете?

— Разбира се! Нямаш ли доверие на чичо си Ейнар? Ще се наложи да останете тук само докато се покрием добре. Освен това ще помоля добрия чичо Артур да не ви връзва, така ще си прекарате чудесно.

— Кутията е в белия скрин, който е на тавана на пекарната — промълви Кале с огромно усилие. — Там, където направихме цирк „Калотан“.

— Чудесно — въздъхна чичо Ейнар.

— Сигурен ли си, че знаеш къде е това, Ейнар? — попита Артур Редиг.

— Напълно! Нали ти казах, Артур, най-добре е да се държим един за друг. Никой от вас не може да се качи в тавана на пекарната, без да привлече вниманието, а аз мога.

— Добре, добре. Да вървим.

Той гледаше децата, които се бяха доближили едно до друго.