Астрид Линдгрен - Кале Детектива

За отрицателно време Ева-Лота се облече и хукна към съседната къща. Андерс вече беше там.

— Какво ще правим сега? Чичо Ейнар е изчезнал, а ние не успяхме да го арестуваме!

Новината произведе ефекта на атомна бомба.

— Това можеше да се очаква — горчиво отбеляза Андерс. — Не помните ли миналата пролет как насмалко да хванем оная голяма щука и тя в последния миг се измъкна от въдицата.

— Тихо! Овладейте се! — разпореди се Кале. За миг на негово място застана господин Бломквист. — Трябва да работим методично. Първо ще претърсим стаята на Линдерберг. Искам да кажа — чичо Ейнар.

Само за да не остави нещо несвършено, Кале отиде до прозореца, за да провери дали господата Крук и Редиг са на наблюдателния си пост отсреща на тротоара. Но очевидно този пост бе вдигнат.

— Леглото — недокоснато, куфарът — налице — мърмореше Кале под нос, когато децата се вмъкнаха в стаята на чичо Ейнар. — По всичко личи, че е имал намерение да се върне. Но това може и да е подвеждащо.

Ева-Лота се друсна на леглото и мрачно впери поглед в момчетата.

— Не мисля, че той ще се върне някога — въздъхна тя. — Добре поне че бижутата са на сигурно място.

Кале трескаво оглеждаше стаята. Кошчето за боклук, разбира се! Най-обикновена рутинна задача! Няколко кутии от цигари, изгорени клечки кибрит и стар вестник. И много ситни късчета хартия. Кале изсвири тихичко.

— Ето сега ще наредим и един пъзел — заяви той. Събра късчетата и ги нареди пред себе си на бюрото. Ева-Лота и Андерс се приближиха и го наблюдаваха с огромен интерес.

— Мислиш ли, че това е писмото? — не се сдържа Ева-Лота.

— Ще видиш.

Кале започна да свързва първо отделни думи. Наистина се оказа писмо. Не мина много и то бе сглобено. Тримата приятели скупчиха глави и зачетоха:

Ейнар, приятелю,

Ние с Еди обмислихме нещата и решихме да делим с теб. Вярно е, че ти се държа много долно и ако имахме време, щяхме да те изцедим докрай. Но както споменах и преди — ще делим. Така е най-добре за всички ни и най-вече за теб, надявам се, разбираш това. Само че без номера. Ако се опиташ да ни преметнеш отново, с теб е свършено, това ти го обещавам. Ще се наложи този път да играеш честно. Чакаме те навън пред портата. Побързай и вземи със себе си джунджуриите, за да можем да духнем при първа възможност.

— Тия разбойници отново са се съюзили — рече Кале. — Само че дълго има да търсят своите „джунджурии“.

— Питам се къде ли може да са сега? Смяташ ли, че са напуснали града? — обади се Андерс. — Трябва да са настръхнали като стършели, където и да са.

Идеята очевидно много се хареса на Ева-Лота.

— Какво ще стане, ако се промъкнем до развалините и надникнем там, за да видим дали търсят още? В случай че са още там, ще можем да викнем полицията — предложи Андерс. И в същия миг се сети за нещо важно. — Ами как ли са влезли вътре, щом шперцът на чичо Ейнар не е у него?

— Бъди спокоен, хора като Крук и Редиг положително си имат цял набор от инструменти — поясни Кале и бързо прибра листчетата в празна цигарена кутия, която мушна в джоба си. — Необходими доказателства, нали разбираш? — додаде той към Ева-Лота.

Навън ги посрещна задухът на летния ден. Андерс, Кале и Ева-Лота едва дишаха. Не смееха да тръгнат по обичайната пътека към замъка, за да не срещнат случайно тримата крадци на бижута.

— Ще се обърка работата, ако ни заподозрат — разсъждаваше на глас Кале. — А от това по-лошо не може да има. — Онзи Редиг има вид на човек, който никак не обича да му се месят в плановете.

— За съжаление, едва ли ще ги заварим там — обади се Андерс. — Според мен като са видели, че бижутата ги няма, те са си глътнали езиците от страх, освен ако чичо Ейнар не ги е пратил за зелен хайвер.

Изкачването по стръмния склон се оказа много по-трудно и изморително. Налагаше се да лазят и да се залавят за корени и храсти, търсейки опора. Пък беше и горещо, ужасно горещо. Ева-Лота изпитваше страшен глад. Не бе успяла да закуси, преди да излезе. Като изтича навън, момичето пъхна само няколко кифлички в джоба си.

Най-сетне стигнаха развалините. Предимството да не използват пътеката бе, че можеха да излязат на платото, без да бъдат забелязани и след това — да напредват, разполагайки с време за оглеждане и предпазване. Мъхнатите пчели жужаха както обикновено, полските цветя ухаеха както обикновено и вратата на подземието беше затворена както обикновено.

— Така си и мислех. Отишли са си — въздъхна Андерс. — Цял живот ще ме е яд, че снощи не ги арестувахме.