Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Нека слезем в подземието, за да видим дали не са оставили някакви следи — предложи Кале и измъкна шперца от джоба си.

— Научил си се да въртиш това нещо като изпечен крадец — възхити се Андерс, когато вратата се отвори.

И тримата се спуснаха през глава надолу по стълбите. В същия миг пронизителен вик разцепи въздуха и отекна сред порутените стени на замъка. Беше Ева-Лота. Но защо пищеше това момиче?

Долу на пода лежеше човек. И това бе чичо Ейнар. Ръцете му бяха завързани отзад на гърба и друго яко въже стягаше краката му. В устата му бе напъхана носна кърпа.

В първия миг децата понечиха да си плюят на петите. Чичо Ейнар бе техен враг. Сега вече го знаеха. Но в настоящия момент той беше напълно беззащитен. Пулеше се насреща им с кървясали и умоляващи очи. Кале пристъпи напред и дръпна кърпата от устата му.

— Ръцете ми… — простена чичо Ейнар. — Помогнете ми да се освободя от това въже!

Ева-Лота се спусна напред. Кале обаче я възпря.

— Един момент — рече. На лицето му бе изписано огромно притеснение. — Извинявай, чичо Ейнар, но струва ми се, че първо трябва да съобщим в полицията. — Кале си даваше сметка каква дързост изрича, говорейки така на един възрастен човек.

Чичо Ейнар пусна една дълга и цинична ругатня. След това си попъшка още известно време.

— Значи на теб трябва да благодаря за това малко забавление! Трябваше да се досетя. Бломквист, Великият детектив!

Стенанията му ставаха нетърпими.

— Какво се пулите, по дяволите! — извика мъжът. — Хайде, викайте полиция, гадни хлапета! Но преди това можете да ми дадете малко вода.

Андерс хукна през глава към стария кладенец в двора на замъка. Тук винаги имаше чиста и студена вода и голяма метална кофа, с която да си гребнеш.

Когато Андерс донесе кофата, чичо Ейнар пи така, сякаш никога не бе виждал вода. След това отново започна да хленчи:

— Ох, ръцете ми!

Кале не можеше повече да издържа.

— Ако обещаеш, че няма да избягаш, можем да разхлабим малко въжето.

— Обещавам. Обещавам всичко, което поискате.

— Не си заслужава да правиш опити, защото дори някой от нас да отиде до полицията, другите двама ще останат, за да те пазят. Пък и краката ти са вързани.

— Способността ти за наблюдение е изключителна — рече чичо Ейнар.

С известни затруднения Андерс успя да развърже възела, който стягаше ръцете на чичо Ейнар. След свалянето на въжето обаче болката очевидно бе станала по-нетърпима, защото той още дълго стена и се полюшва напред-назад.

— От колко време лежиш тук по този начин? — с треперещ гласец попита Ева-Лота.

— От снощи, скъпа моя прекрасна дамо — гласеше отговорът на чичо Ейнар. — И то, благодарение на това че си пъхате носовете, където не ви е работа.

— Да, много неприятно — обади се Кале. — Наистина съжалявам. Но сега е време да повикаме полицията.

— Защо не поговорим преди това? — попита чичо Ейнар. — Как, по дяволите, успя да разгадаеш цялата работа? Очевидно ти си успял да задигнеш бижутата и това е най-важното, нали? Господин Велик детектив! Не може ли да пуснеш един нещастен стар грешник като мен в името на старото ни приятелство?

Децата мълчаха.

— Ева-Лота — жално продължи той. — Нали не искаш твой роднина да влезе в затвора, нали?

— Извършил си нещо лошо и трябва да си понесеш наказанието — отговори момичето.

— Нямаме друг изход — намеси се Кале. — Андерс, би ли изтичал до участъка?

— Готово! — съгласи се момчето.

— Мръсни малки негодници! — развика се мъжът. — Ще ви прекърша вратлетата само да имам време.

С няколко скока Андерс се озова почти в началото на стълбището и всеки момент щеше да излети през вратата. Само че нещо му пречеше. Това бяха двама мъже. Единият, по-бледият, държеше пистолет.

— Да ме вземат мътните, ако не сме пристигнали на мило семейно събиране! — засмя се Бледия. — Ейнар, приятелят на децата, сред най-близките си. Много трогателно! Направо крещи да бъде фотографирано и публикувано в някой вестник. Не ме разбирай погрешно, приятелю, нямах предвид рубриките за криминални престъпления. Има и други страници, нали?

Той млъкна и погледна пистолета.

— Жалко, че нарушихме настроението с появата си — продължи след малко той. — Малко да бяхме позакъснели и твоите млади приятели щяха да са те освободили и ти вероятно би потърсил плячката с по-голям успех от снощи.

— Артур, чуй ме — започна чичо Ейнар. — Кълна ти се…

— Това упражнение го направи вече много пъти — прекъсна го Бледия. — Ако решиш, че можеш да съобщиш скривалището, отваряй си устата. Инак я дръж затворена! И ще отлежаваш тук като бутилка вино, докато го научим от тях. Надявам се младите ти приятели няма да възразят, ако отново завържа ръцете ти. Нали не си прекалено жаден и гладен, защото не мога да ти предложа нищо друго, освен тази кърпа. А докато решиш да си по-благоразумен, ще си останеш тук.