Астрид Линдгрен - Кале Детектива

С тихо скърцане вратата се отвори. Пътят бе свободен и като отвързани ловджийски гончета Кале, Андерс и Ева-Лота се втурнаха надолу по стълбите.

След два часа усърдно копаене Андерс се подпря отчаяно на лопатата.

— Подът заприлича на добре разкопана картофена нива. Но никога през живота си не съм виждал толкова малко диаманти. Как ще го обясниш?

— Не можеш да очакваш, че ще ги намериш в самото начало — рече Кале, но и той самият бе доста обезкуражен. Прекопали бяха всеки сантиметър на просторното помещение, като се започне от самото стълбище. Това си беше истинско мазе. От него започваха полуразрушени и затрупани коридори, които водеха до всевъзможни килии, сводове и гробници. Проходите не изглеждаха никак привлекателни, но естествено бе да си помислят, че за по-сигурно чичо Ейнар е скрил плячката си някъде там. А за да бъдат проверени всичките, би била нужна поне цяла година. Ако той изобщо е скрил бижутата в замъка, разбира се. Сериозни съмнения започнаха да измъчват Кале.

— Къде откри перлата? — попита Ева-Лота.

— Ей там, близо до стълбите — рече Кале. — Но там вече копахме.

Ева-Лота се отпусна на най-долното стъпало. Докато присядаше, усети, че плочата леко помръдва.

— Смяташ ли, че е възможно… — започна момичето. Сетне се изправи и улови с две ръце каменната плоча. — Клати се!

Още два чифта ръце се спуснаха да й помогнат. Децата лесно вдигнаха плоския камък и множество сивкави бръмбари се разбягаха във всички посоки.

— Копай тук — възбудено извика Кале на Андерс.

Момчето заби лопатата там, където допреди миг бе лежала плочата. Много скоро металното острие удари някакъв предмет.

— Камък, разбира се — рече Андерс и зарови треперещи пръсти в пръстта, за да провери предположението си.

Само че не се оказа камък. Той продължи да опипва очертанията на предмета — беше метална кутия. Андерс я извади. Приличаше досущ на кутията, в която държаха тайната документация на Бялата роза!

Пръв Кале наруши мълчанието.

— Гръм и мълнии! — възкликна момчето. — Този тип ни е задигнал кутията.

— Не е нашата — поклати глава Андерс. — Прибрах нашата малко преди да тръгнем насам.

— Но тя е същата — обади се и Ева-Лота.

— Значи я е купил заедно с фенерчето — рече Кале. — В магазина за железария продават същите.

— Така е, нали оттам купихме и нашата — уточни Ева-Лота.

— Хайде, отваряйте я, преди да ми се е пръснало сърцето — подкани ги Кале.

Андерс се опита да отвори капака, ала усилията му се оказаха напразни. Кутията беше заключена.

— Дали всички те не се отключват с един и същ ключ? — И той измъкна ключа, който висеше на врата му.

Ева-Лота тихичко охкаше от вълнение. Кале дишаше често, сякаш бе тичал цял километър. Андерс пъхна ключето и го завъртя. Ставаше!

— Ох! — за кой ли път възкликна Ева-Лота. В този миг Андерс вдигна капака и всички ахнаха, най-вече момичето. — Яаааа! Вижте само! Също както в „Хиляда и една нощ“!

— Значи така изглеждат смарагдите и платината! — Кале гледаше захласнато.

Всичко, за което бяха писали във вестника, беше тук — брошките, пръстените, гривните, огърлицата с перли, такива като онази, която Кале бе открил.

— Сто хиляди крони — подсвирна Андерс. — Ой! Направо тръпки те побиват!

Ева-Лота пусна герданите и бижутата да се стичат между пръстите й. Взе една гривна и я закопча на китката си, забоде една диамантена брошка на синята си памучна блузка. На всеки от пръстите си нахлузи по един пръстен и накичена така, застана на стъпалата. Слънчевата светлина се процеждаше през цепнатините отзад и цялото момиче сияеше и искреше.

— Нали е прекрасно! Не ви ли приличам на Савската царица? Поне едно от тези пръстенчета да беше мое!

— Жени! — презрително сви устни Андерс.

— Вижте какво, нямаме никакво време за маймунджилъци — подкани ги Кале. — Трябва да се омитаме оттук час по-скоро. Ами ако на чичо Ейнар му хрумне да дойде и да си прибере кутията? Всеки момент може да е тук. То ще е равносилно да се срещнем с бенгалски тигър.

— Лично аз предпочитам тигъра — обади се Андерс. — Но чичо Ейнар се страхува да излезе, както добре знаете. Крук и Редиг го дебнат.

— Така или иначе, налага се бързо да съобщим в полицията.

— Ами, в полицията! — с огромно неудоволствие рече Андерс. — Да не искаш да кажеш, че тъкмо когато взе да става интересно, трябва да намесваме полицията?

— Моля, моля, това не ти е войната на розите — отрезви го Кале. — Нужно е веднага да идем в полицията. Престъпниците трябва да бъдат арестувани.